Военно и държавно могъщество на България по времето на цар Симеон

1. Възкачване на престола

2. Външнополитически успехи в периода 894 - 904 г.

3. Военнополитически успехи в периода 913 - 927 година

4. Империята на българите

5. "Златен век"

-------------------------------------------------------------------
ПОХВАЛА ЗА ЦАР СИМЕОН

Великият между [царете цар Симеон],
възжаждал със желание пресилно —
той, мощният владетел, — да открие
познанията, скрити в дълбината
на тез труднодостъпни книги
и в мислите на многомъдрия Василий,
заповяда на мене, немъдрия по знание,
да променя речта във друга форма,
но да запазя смисъла на мислите му.

Тях, сякаш и пчела трудолюбива
от всеки цвят отделен на Писанието,
събрал ги като във едничка пита,
излива ги, подобно на мед сладък
от своите уста пред първенците,
за да настави умовете техни.

Нов Птолемей като им се представи,
но не по вяра — по желание най-вече,
и поради сбирката от всички
божествени и многоценни книги,
с които, своите палати преизпълнил,
той си създаде вечна памет.

Отплатата на паметта за да получи,
то нека и душата му христолюбива
да има за възмездие венците
на мъжете святи и блажени
в непреходния век на вековете.

Из “Хроника” на Регино:

“Князът на този народ, както разказват, като приел благодатта на кръщението, проявил такова съвършенство, че денем се явявал пред народа в царски одежди, а нощем, облечен в груба дреха, влизал тайно в черква и прострян върху пода на срам, прекарвал в молитва, като си постилал отдолу само една власеница. Не след дълго време по Божие внушение той изоставил земното царство, за да царува вечно с Христос на небето; и като поставил на свое място за княз по-стария си син, [Владимир Расате] подстригал се, приел одеждата на светото подвижничество и станал монах, предавайки се денонощно на милосърдие, бдение и молитви. Между това неговият син, когото той поставил за княз и който далеч отстъпвал от баща си по ревност и деятелност, почнал да върши грабежи, да прекарва времето си в пиянство, пиршества и разврат и с всички средства да възвръща новопокръстения народ към езическите обреди. Когато баща му узнал това, възпламенен от силен гняв, той свалил монашеската дреха, отново препасал военния пояс, облякъл царските дрехи и като взел със себе си тия, които се бояли от Бога, опълчил се срещу сина си. Скоро без особено затруднение той го заловил, извадил му очите и го пратил в затвора. След това свикал цялото си царство и поставил за княз по-малкия си син [Симеон], като го заплашил пред всички, че ще претърпи същото наказание, ако в нещо отстъпи от истинското християнство. След като уредил това по този начин, той си свалил пояса, отново надянал светата монашеска дреха и като отишъл в манастир, прекарал останалото време от сегашния си живот в свето подвижничество.”

Из “Хроника” на Симеон Логотет:

“Дойде вест на царя от македонския воевода, че българският княз Симеон се тъкми да воюва с гърците. Причината, поради която се бе разгневил Симеон, бе тази: василеопаторът Заутца имаше роб скопец на име Мусик; този се сприятели със Ставрикия и Козма, еладски сребролюбци и търговци, които поради желание за лихвоимство с ходатайството и помощта на Мусик преместиха извършващата се в Цариград българска търговия в Солун, като зле засягаха българите в [събирането на] кумерка [търговски налог]. Българите известиха това на Симеон, а той осведоми царя Лъв [император Лъв VІ] за това. Царят [императорът], възпиран от василеопатора, който помагаше на Мусик, изслуша всичко като празнословие.

Из “Хроника” на Симеон Логотет:

“Симеон, като се разгневи, отправи се против гърците. Царят, когато узна това, изпрати воеводата Кринит срещу българите с оръжие и много боляри. И при станалото в Македония [Югоизточна Тракия] сражение гърците бидоха разбити. Кринит бе убит, както и Куртик и всички останали. От хазарите [наемници при ромеите], които участваха, най-храбрите бидоха заловени и с отсечени ръце и носове за срам на гърците бяха изпратени от Симеон в Цариград.”

Из “Хроника” на Симеон Логотет:

“Когато царят [император Лъв VІ] ги видя и се разгневи, изпрати Никита, назован Склир, с ладия на река Дунав да даде дарове на угрите [унгарците] и да ги повдигне на война против Симеон. Този, като отиде и говори с техния главатар Арпад и с Косан и ги увеща да воюват, взе заложници и дойде в Цариград. Царят отново изпрати по море патриция и друнгария на морските войски Евстатий; Никифор Фока патриция и доместика изпрати с чиновете по суша и навлезе в България. Царят, понеже обичаше мира, изпрати след това при Симеон квестора Константин, за да се съветва за мира. Когато Симеон узна за нашествието по суша и по море против себе си, затвори в тъмница квестора като човек, който е дошъл за измама. Угрите [унгарците] дойдоха, докато Симеон се занимаваше с войската на Фока, и оплениха цялата българска земя. Като узна това, Симеон се отправи против тях, а те преминаха и наченаха сражение с българите. И Симеон бе победен и едва се спаси в Дръстър.”

Из “Хроника” на Симеон Логотет:

“Турците, сиреч угрите [унгарците], помолиха царя да изпрати и да откупи пленените българи, което и стори царят, като изпрати цариградчани да ги откупят. Чрез друнгария Евстатий Симеон помоли царя за мир, на което царят се съгласи и изпрати Лъв Хиросфакт да уговори мира, а на Никифор заповяда да се върне с войската, както и на друнгария Евстатий. Симеон не удостои Лъв дори с едно слово, но го затвори в тъмница, а сам отиде против турките [унгарците]. Тези, които бяха лишени от помощта на гърците и останали неподготвени, той всички ги изби. Възгордя се и се завърна, намери Лъв в Мундрага и му рече: “Не ще сключа мир, ако не получа всички пленници.” Царят заповяда да ги върнат. И дойде с Лъв българинът Теодор, близък на Симеон, и ги прие.”

Из “Хроника” на Симеон Логотет:

“Когато почина Никифор Фока, Симеон търсеше причина да разори мира, като искаше и други пленници, и излезе против гърците. Цар Лъв постави Лъв Катакалон доместик на отборите и с него изпрати патриция и протовестиария Теодосий. Те приведоха всички чинове и полкове. И като стана битка със Симеон при Българофигон, гърците бяха победени и всички погинаха, също и Теодосий протовестиарий, за когото царят немалко скърбя.”

Из “Хроника” на Симеон Логотет:

“Българският цар Симеон излезе против гърците през месец август с голяма войска, дойде при Константиновия град и като го обсади, окопа от Влахерните до Златните врата с надежда лесно да го превземе. Но след като разбра здравината на стените и якостта на множеството въоръжени защитници и на каменометните, отчая се и се завърна в т.нар. Евдом, като поиска да сключи мирен договор. Настойниците [на малолетния император Константин VII Багренородни] приеха с радост мира. Симеон изпрати своя магистър Теодор.да преговаря за мира. Патриарх Николай и Стефан, и магистър Йоан взеха царя, дойдоха до Влахерните и въведоха двамата Симеонови синове и обядваха с царя в палата. А патриарх Николай при Симеон, пред когото Симеон преклони своята глава. Патриархът, като извърши молитва, положи на главата му, както казват, вместо венец своя епириптарий. Симеон и синовете му, като бяха почетени с безчислени дарове, се завърнаха в своята страна, бидейки несъгласни относно мира.”

Из “История” на Кедрин – Скилица:

“На 6 август, 5-и индикт, се завързало сражение между ромеи и българи при крепостта Анхиало [Поморие]. Българите били напълно отблъснати и голям брой от тях били избити. Но когато доместикът, облян от обилна пот и премалял, слязъл от коня си при един извор, за да умие потта си и да се освежи, конят случайно скъсал поводите и се втурнал през лагера без ездач. Войниците, като видели познатия им кон, предположили, че доместикът е загинал. Те изпаднали в страх, духът им паднал и прекъснали преследването, а някои дори побягнали назад. Симеон, щом забелязал от една височина това, отправил българите срещу ромеите (защото той не допуснал бягството [на своите] да бъде безредно). Ромеите, които и преди това, както казахме, били паднали духом и уплашени, като видели сега внезапно настъплението на българите, вкупом обърнали гръб и ударили на страхотно бягство, като едни се изтъпкали помежду си, а други били избивани от противниците. Доместикът Лъв пък се спасил с бягство в Месемврия. Паднали много люде, не само обикновени войници, но и твърде голям брой стратези…”

Из писмо на патриарх Николай Мистик от лятото на 921 г.:

“Недей писа управителите на ромейското царство и народът да те признаят за император и господар, защото това не може да стане и никой няма да се съгласи даже да изслуша подобна реч. Но пиши да получиш известно количество злато и одежди и да ти бъде отстъпена част земя, което и за българите може да бъде полезно, и на ромеите няма да причини непоносима загуба. Да, чедо мое и човече божи, погледни към такъв мир и се насочи към такова искане. Остави мислите, които нищо не допринасят за мира, а, напротив, подбуждат към война и убийства. Нека се прекратят стенанията и сълзите, които досега са проливали ромеи и българи – о, мои страдания! – и продължават да се проливат. Да, любими ми сине и най-любим от приятелите ми! Посрами се от нашата така продължителна просба, убой се от съкрушението на сърцето ни, което вече четвърта година денем и нощем и даже всеки час не престава да ни терзае.”

Из “Хроника” на Симеон Логотет:

“Симеон се отправи отново против гърците с всички български войски и като изпроводи кавхана и минаха с другите, повели им да отидат бързо против Цариград. Те преминаха планините и стигнаха до Манглава. Когато цар Роман [Лакапин] узна за тяхното пристигане и помисли да не би да дойдат и запалят двореца при Изворите и Устието [при Цариград] , изпрати Йоан ректора заедно с Лъв и Пот, назовавани Аргири, имащи със себе си достатъчно множество от царския двор, от хетерията и от чиновете. С тях бе и Алексий Муселе, патриций и друнгарий на водните войски, със своите люде, Това бе през петата неделя от поста. Те разположиха войските, които имаха, по равнините и ниските места на Изворите. Когато българите се явиха отгоре с оръжие и надавайки грозен и страшен вик, силно устремени към тях, Йоан ректор побягна веднага; Фотин, син на Платипода, защищавайки го, бе убит, както и мнозина други. Едва спасен, пристигна с бяг и въоръжен до един кораб и друнгарият Алексий Муселе, но като не можа да се качи добре на корабната стълба, падна в морето със своя протомандатор [нагръдна броня] и се удави. Аргирите избягаха и се спасиха в [един] кастел [укрепление]. От морската войска и цялото останало множество едни, като избягаха от ръцете на неприятелите, се издавиха в морето, други станаха жертва на оръжие, а трети бяха взети пленници от българите. Българите, като нямаше кой да им брани [се противопостави], опожариха дворците при Изворите и изгориха цялото Устие…”

Из “За темите” на Константин Багрeнородни:

“Той [Петър Гойникович] управлявал при царуването на преблажения и свят император Лъв [VІ], като проявявал към него повиновение и робска покорност. [Петър] се помирил и с българския княз Симеон, който и дори му станал кум. След царуването на този император Лъв тогавашният стратег в Дирахий протоспатарий Лъв Равдух, който след това бил почетен с чин магистър и логотет на дрома, отишъл в Пагания [в сръбската земя], която тогава се намирала под властта на сръбския княз, за да се срещне и посъветва с този княз Петър по някои служебни работи. Захълмският княз Михаил, завиждайки за това, съобщил на българския цар Симеон, че ромейският император обсипва с подаръци княз Петър, за да повдигне турките [унгарците] и да нахлуят в България. По онова време станала битка между ромеите и българите при Ахелой [20 август 917 г.]. Тогава Симеон, обхванат от ярост срещу сръбския княз Петър, изпратил с войска Сигрица Теодор и известния Мармаис. С тях бил и княз Павел, синът на Бран, ослепен от сръбския княз Петър. И тъй българите приближили с измама сръбския княз, при все че му били кумове и били потвърдили с клетва, че няма да претърпи от тях нищо вражеско, измамили го да дойде при тях, веднага го вързали и закарали в България, където той умрял в тъмница. Вместо него на престола се възкачил Павел, синът на Бран, и управлявал три години. Но императорът господар Роман, който държал [при себе си] в столицата княз Захарий, син на сръбския княз Привеслав, го изпратил да стане княз на Сърбия. Той отишъл и започнал война, но бил победен от Павел. Павел хванал Захарий и го предал на българите, които го държали в окови. После, след три години, когато Павел се опълчил срещу българите, [Симеон] отправил против него Захарий, изпратен преди това от господаря император Роман. Захарий изгонил Павел и сам взел властта над сърбите. Спомняйки си за благодеянието на ромейския император, той веднага се обявил против българите и съвсем не искал да им се подчини, а да бъде подвластен по-скоро на ромейския император.”

Из “За темите” на Константин Багрянородни:

“Поради това Симеон проводил срещу него войска начело с Мармаис и Сигрица Теодор, чиито глави и оръжие Захарий изпратил като трофей на ромейския император. Тогава [921 г.] още продължавала войната между ромеи и българи. Както и князете преди него, които провеждали пратеничества при ромейските императори, така и той никога не престанал да им се подчинява и да им служи.

Из “За темите” на Константин Багрянородни:

“Симеон отново изпратил друга войска с Книн, Имник и Ицвоклий срещу княз Захарий, като проводил с тях и Чеслав. Тогава Захарий, изплашен, избягал в Хърватия. Българите известили на жупаните да дойдат при тях и да приемат за княз Чеслав, измамили го с клетви, завели го до първото селище и веднага го оковали. После влезли в Сърбия и вдигнали целия народ от мало до голямо и го закарали в България. Някои пък избягали и отишли в Хърватия и страната запустяла.”

Из “Хроника” на Симеон Логотет:

“През месец септември [924 г.], индикт втори, българският княз Симеон с всичките си войски дойде при Цариград, оплени Тракия и Македония [дн. Одринска Тракия] и всичко опожари и разори и изсече овошките. Като пристигна чак до Влахерните, поиска да му изпратят патриарха Николай и някои от болярите, та да говори с тях за мира. Взеха заложници един от друг и излезе най-напред патриарх Николай, после патрицият Михаил и мистикът Йоан... И те говориха със Симеон за мира. Този ги отпрати и искаше да види самия цар Роман, защото бе слушал от мнозина за неговата мъдрост, мъжество и разум. Царят много се зарадва за това, защото желаеше мира и [искаше] да престанат всекидневните кръвопролития...
Украсил намиращата се с него войска с щитове и оръжия, пристигна на приготвеното място, за да се срещне със Симеон. Денят, когато това стана, бе четвъртък, девети от месеца септември. На четвъртия час от деня дойде Симеон, водейки безчислено множество, разделено на множество полкове, едни със златни щитове и със златни копия. Други с всякакъв вид оръжия, украсени и всички облечени в желязо... Тези, като поставиха помежду си Симеон, прославяха го като цар на гръцки език. Всички сенатори стояха на стените и гледаха това, което ставаше. И заслужава учудване безстрашният разум и храбростта негова [на Роман] как, като видя нашествието на толкова врагове, не се учуди, уплаши и скри, но отивайки като при любимо множество, така безстрашно отиваше, за своите люде полагайки душата си на враговете. Той пръв пристигна при казания изход и очакваше Симеон. След като се взеха заложници от двете страни и българите прегледаха добре изхода – да няма някаква измама или примка, слезе Симеон от коня и се изкачи при царя. След като се целунаха един другиго, наченаха да говорят за мира... Симеон се засрами от него и склони да сключи мир. Като се целунаха един другиго, разделиха се, след като царят почете Симеон с великолепни дарове...”

Из писмо на византийския император Роман Лакапин до цар Симеон:

“И като си помисля за твоето благоразумие и ум, учудвам се, че ти, като мислиш за неприлични дела и действуваш за отдалечаването на мира, никога не отстъпваш не само на дело, но дори и на думи. Кажи ми, прочее какво предимство има за тебе в това, че ти се пишеш цар на българи и ромеи, когато бог не съизволява и не съдейства на това дело? Каква печалба си придобил, като си завзел насилствено нашата земя? Какви са приходите ти от нея? Какви са данъците, които ти се дават от нея? Напротив, ако би пожелал да погледнеш справедливо, след толкова убийства и опустошения за тебе не остава нищо друго освен само владение на крепостите, от които ти се явяват немалко грижи за тяхното продоволстване и въоръжаване, а при това населението в тях се измъчва и гине.
И тъй, ако желаеш да се наричаш цар на ромеите, нищо не те бърка да се провъзгласиш, ако искаш, и за господар на цялата земя, от която ти не притежаваш ни най-малка част за поселване, и ако много да си въобразяваш. Ако искаш, [наричай се] и амермумн на сарацините [арабите], за да станеш по-страшен за тези, които слушат, за да не говоря празни приказки подобно на жената от приказката, която нарекла дълголетен сина си, който наскоро след това починал. Ако наистина трябваше някой да се нарече цар на ромеите и на българите, то трябваше да се наречем по-скоро ние, които действително сме получили това от бога и по негово доверие сме взели властта, отколкото вие, които се борите да добиете тази власт чрез кърви и кланета.
Но каква полза има от това, какви са придобивките и предимствата за нас, ако ние се кичим с чужди имена. Недей мисли, духовни брате, че ти, като си разорил целия Запад и си взел в плен жителите му, можеш поради това да се наричаш цар на ромеите. Защото те не са прибягнали доброволно при тебе, но са заробени от вас насилствено и чрез война, бягат от вашата страна и бягат при нас като при едноплеменници. Прочее помисли и за това. Миналата година са избягали в мирната и спокойна наша държава приблизително около десет хиляди българи, които, види се, са намразили вашия войнолюбив устрем и непримирими замисли. И тъй нима поради това ние ще се наричаме царе на ромеите и българите? Да не дава господ да се откажем от своите имена и да се кичим с чужди и чрез това да се подлагаме на осъждане като несправедливци и похитители. Цар на кои ромеи се наричаш ти? На ония ли, които са от тебе изловени, или на ония, които са предадени на неверните племена и обречени на робство? Обаче за другите твърде добре знаеш какво мислят и говорят за тебе.”