Прераждането на Византия

1. Управлението на император Ираклий (610 – 641)
А) Реформи и вътрешна политика
Б) Външнополитически успехи

2. Арабската експанзия
А) Загуба на много провинции
Б) Обсадите на Константинопол

3. Иконоборството
А) Причини
Б) Проявления
В) Външна политика на иконоборските императори
Г) Византия, Рим и франките

Домашна работа: У, с. 60, зад. 7

Нации и национализъм в Европа

1. Нация

2. История и нация

3. Бъдещето на многонационалните империи
А) Руският национализъм
Б) Проявления на национализма в Австрия
В) Проявления на национализма в Османската империя

Домашна работа: У, стр. 100, зад. 1, 3

Обществени движения и политически учения в Европа през първата половина на ХIХ век

1. Консерватизъм

2. Либерализъм

3. Радикални идеи
А) Социализъм
Б) Комунизъм

4. Работнически организации - трейдюниони и синдикати

Домашна работа: У, стр. 96, зад. 2

Падането на България под Османска власт и установяване на османския ред в българските земи

1. Търновско царство

2. Видинско царство

3. Добруджанско деспотство

4. Османската експанзия

5. Борбата на Константин и Фружин

6. Налагане на османския ред в българските земи

-------------------------------------------------------------------------------------

Из византийска императорска хроника:

“Тогава прочее [11-15 ноември 1373 г.] братът му Михаил [Палеолог], който тръгна срещу Трапезунд, не го завладя. Когато се завърна, стана зет на деспот Добротица, като взе дъщеря му. И той бе убит от своя шурей [Иванко], наречен Тертер.”

Из Староосманска анонимна хроника:

“Оттогава Мурад се зае от Ески [Баба Ески] да тръгне срещу Одрин. Неговият Лала Шахин беше беглербег [бейлербег]. След това той даде на Лала Шахин войска и го изпрати срещу Одрин. Когато Лала Шахин дойде до Одрин, неверниците на Одрин излязоха срещу него. Това беше жестока битка, много хора бяха избити. Тогава неверниците бяха разбити, избягаха и се върнаха в Одрин. Лала Шахин изпрати на Мурад вест и някои глави. Хаджи Илбек и Евренос дойдоха при Мурад и го заведоха към Одрин. Тогава Тунджа и Марица бяха придошли. Управителят на Одрин през нощта се качил на една ладия, избягал и отишъл в Енос. На сутринта бойците за вярата намериха града празен и населението им предаде незабавно града. Те влязоха в него и така Одрин бе превзет. Това стана в 761 година от хиджра.
Мурад възложи на своя Лала Шахин поход срещу Загра [Загора] и Филибе [Пловдив] и го изпрати там. Те нахлуха там и завладяха тези области, а на Евренос бег той даде областта Ипсала. Евренос бег отиде там и също я завладя. След това те – всеки на своето място, където беше – станаха погранични бегове [бейове].”

Из бележка на монаха Исай Серски:

“Започнах тази книга – т.е. свети Дионисий – в добри времена, когато божествените църкви и Света гора цъфтяха подобно на рай, като градина, напоявана непрекъснато от извори, а я завърших в най-лошите времена, когато Бог се разгневи на християните от западните области. Поведе деспот Углеш цялата сръбска и гръцка войска заедно с брат си крал Вълкашин и много други велможи – около 60 000 избрана войска, и отидоха в Македония [има се предвид административната област – тема – с център Одрин] да гонят турците, без да разсъдят, че никой не е могъщ да се противопостави на божия гняв. Така че не ги изгониха (турците), а самите те бяха убити от тях и останаха там костите им непогребани – много голямо множество. Едни умряха от острието на меч, други бяха отведени в плен и само някои избягаха и си дойдоха. И такава зла и люта нужда заля всички западни градове и области, каквато нито ушите са чували, нито очите са виждали.
След убийството на този храбър мъж, деспота Углеш, измаилтяните се разпръснаха и полетяха по цялата земя като птици по въздуха. И колеха някои от християните с мечове, други отвеждаха в плен, а останалите неверна смърт изгори. Които се спасиха от смъртта, бяха погубени от глад – такъв глад настъпи по всички места, какъвто не е имало в нито една страна от сътворението на света, нито да има след това, милостиви Христе! А които не погуби гладът, те по воля божия бяха изядени от вълци, които ги нападаха и деня, и нощя. Уви, печална гледка беше това! Остана земята пуста, без всякакви блага – без хора, без животни, без плодове. И нямаше княз, ни вожд, ни наставник сред хората – никой, който да ги избави и спаси, а всички се обзеха от страх от измаилтяните и храбрите сърца на доблестните мъже се превърнаха в най-слаби женски сърца. В това време дойде и краят на седмия род на сръбските воеводи, както ми се струва. И наистина живите облажаваха умрелите по-рано.”

Из “Удивителни събития” от Хюсеин:

“Така султанът [Орхан] на исляма прекарал пет години в Румелия и в седемстотин седемдесет и втора година [= 1370/71 г.] спуснал сянката си в Бруса [?]. Той назначил Лала Шахин паша за сердар и го оставил в Румелия. Той се отправил към Самоков и Ихтиман и из пътищата си налетял на Капалъ дервент [Траянови врата?]. Този проход се намирал на един извънредно тесен пролаз между две планини и във времето на неверниците там имало една висока порта, чиито следи още съществуват, обаче разрушена. На тази порта имало неверници, които стреляли с пушки, но те не можали да се съпротивяват на нападенията на ислямската войска и повечето от тях станали храна на мечовете, а някои били навързани. След като разрушили тази врата, [турците] окупирали Ихтиман и раята му била обложена с харадж. След това потеглили към Самоков. Когато достигнали до полето на Чамурлу [?], видели, че неверникът Лае [княз Лазар] с неизброима войска заел най-важните места в полето. Макар в сравнение с войската на неверниците мюсюлманската войска да била малко, но с помощта на всевишния владетел тя победила, езичниците [неверниците, християните] били победени. След като награбили много плячка, [войските] слезли в областта на Самоков и с милостта на преславния господар този железен рудник бил включен в държавата на щастливия султан...”

Из “Удивителни събития” от Хюсеин:

“През седемстотин седемдесет и трета година [= 1371/72 г.] султан Мурад Гази заповядал да се тръгне от Бруса и се отправили към Румелия. Впрочем намиращите се в крайграничните области спахии на няколко пъти искали султана да дойде в Румелия, тъй като наистина Лала Шахин бил ангажиран в завоевания, но само румейската войска не била в състояние да достигне [владенията на] българския княз. По онова време проклетият княз, управителят на българската област, се наричал Константин [?]. Сега тази област е известна с названието Кюстендил. Споменатият княз бил прочут с множеството си владения и конници. В страната на българите се провеждала неговата заповед. Той бил господар на едно княжество, което обхващало златни и сребърни рудници. Възгордявайки се от своята сила, той не се подчинявал на съседните му крале. Обаче величието на султана влияело на сърцето му и когато научил, че [султанът] е потеглил към страната му, знаейки, че сигурно ще бъде победен, той го посрещнал с подаръци и му връчил ключа на крепостта. Когато били предложени условията за подчинение, те намерили благосклонен прием [у султана] и била издадена височайша заповед той да остане управител на своята област срещу определените му джизие и харадж, след което султанът се отправил към Бруса...”

Описание на гр. София в един доклад на османския пълководец Лала Шахин:

“Аз, сердар на османските победоносни войски, които воюват с кюфарските войски в Централна Румелия, няколко пъти опитвам щастието си да превзема и присъединя към ислямската държава обширната, равна и богата равнина на Софийското поле, както и самата крепост София. Но за жалост крепостта не можа по никой начин да се превземе с атаки и щурм отвън. Тая крепост е силна и много яка, та всички наши налитания и атакувания остават безполезни и дори вредни. Големи жертви паднаха от ислямските храбри войници, които се самопожертвуваха като курбан. Аз като румелийски бейлербей сам лично водих храбрите войски на атака, но нищо не се сполучи: връщах се надире без успех. Убедих се, че тази яка и много силна крепост със сила и юначество не ще може да се превземе скоро, ако не се употребят в случая някои хитрости и изкусни военни планове. Да се дават направо безполезни жертви от хора, да се хабят материални средства и да се губи време е доста рисковано и гибелно за нашето завоевателно дело. Преди всичко осмелявам се да ви опиша, според както имах възможност отблизо да узная и да се осведомя, положението и големината на софийската крепост. Последната още от старо време е била добре укрепена отвътре с всички приспособления на военното изкуство. Тя е била столица на кюфирските хакимтекфури и постоянно е била главна резиденция на всички кюфарски [невернишки] военачалници, велможи-сановници и главнокомандуващи. Вътре в крепостта има многобройна кюфарска отбрана армия, войниците на която са едри, мустакати и на вид добре калени в боеве, само че са навикнали да употребяват вино и ракия – с една дума, хора веселяци. Откъм продоволствие крепостта има в себе си изобилно храна: жито, брашно и жива стока – едър и дребен добитък. Софийската котловина е много изобилна в земеделско и скотовъдно отношение, тя може да храни за дълго време огромна армия. Военни провизии, припаси и военно железарски работилници има в крепостта предостатъчно и оттам може да се набавя всичко, що е потребно за войската им. Индустриални заведения, занаятчийници и работилници в София има доста, там се обработват тънки и дебели вълнени и памучни материи, с които се обличат както кюфарските войници, тъй и многобройното население, което живее там. София, заобиколена от близки гори и планини, има преизобилно студени балкански води за пиене на населението и за поене на многобройните стада, с които тъй много се слави тази страна. Климатът е добър, умерен и много здравословен. Овощия от всякакъв род и лозя там има в изобилие. Търговията в града е доста развита, защото на всяка страна се съглеждат като пиявици наредени пътища, по които сноват насам-натам пътници търговци, търговски кервани с разни стоки и изделия, които се работят в София и се разпространяват по всяка посока на Румелия и за по-нататък. Пътищата и друмовете са много големи. Полето и горите са пълни с изобилни треви и дървета, има големи балкански дървета за градежи. По Софийската котловина се забелязват много диви животни, като чакали, вълци, сърни и др. Така че София и Софийското поле представляват истинска райска ябълкова градина. При това вътре в София има и минерални горещи води, що служат за нуждите на населението, което е доста красиво, едро и стройно наглед, с весело настроение.”

Из “Удивителни събития” от Хюсеин:

“Едно от добрите приготовления: Един млад, но зрял и изкусен доганджия [сколар] от новите мюсюлмани дошъл при пловдивския управител, бореца за вярата, именуван Индже Балабан. Но един ден той по пътя на бягството се изгубил из средите на мюсюлманския народ. Той идва при управителя на София, служи му известно време и бидейки изкусен в ловното изкуство, става придружител на княза. Понеже князът бил също много пристрастен към лова, свързва известна дружба и му се доверява. Един ден князът и доганджията само двамата паднали по следите на някакъв дивеч и достигнали до едно място, гдето освен тях двамата нямало никакъв човек. Тогава доганджибашията, казвайки “От това по-хубав дивеч има ли”, внезапно обезоръжил княза, здраво вързал ръцете и краката му, заловен и завързан го качил на коня, си, веднага хванал гористия път и като вървял бързо, с божията милост здрав и читав пристигнал при ислямската войска в Пловдив. Преди това се говорело, че е станал вероотстъпник, но лицето му се очистило и по причина на тази заслуга останало му хубаво име и станал прославен и почитан сред ислямския народ, отличен и възвишен сред своите равни. След това, като взели със себе си споменатия княз, [войските] потеглили и се отправили към София. Когато жителите на крепостта видели своя главен началник заловен, поискали пощада от Гази Индже Балабан и му отворили вратите на крепостта. И понастоящем София, която е определена за седалище на румелийските бейлербееве, е едно средищно място – да го оживи всевишният бог...”

Из “Удивителни събития” от Хюсеин:

“Безчестният Шишман потънал в морето на колебанията. Виждайки, че от ръцете му се изплъзва повечето от царството му, той започнал чрез посредничеството на Али паша да моли за спасение и да иска прошка. Али паша взел ролята на посредник и довел Шишман в столицата на падишаха, като му обещал да бъде покровител на имота, честта и кръвта му. Срещу джизието за няколко минали и предстоящи години заедно с предопределения размер на подаръка и приношението той [Шишман] дал изобилни богатства и със сабя на уста и облечен в саван дошъл при султанската армия извънредно смутен от позора си. Тялото му се свлякло треперещо. Обаче великодушният султан отминал престъпленията на този нещастник и полека-лека с наставления и благоразположение дал да се успокои пълното му с ужас и страх сърце. Той благоволил да му остави областите на царството му, обаче му поискал крепостта Силистра. Онзи се съгласил да му я предаде и султанът дал нареждане на Али паша, казвайки му: “Да я вземеш във владение”, а също му заповядал “Там да се установиш”.”

Из “Похвално слово за Евтимий” от Григорий Цамблак:

“Варварският цар, възгордян от победите си и от завладяването на много народи, понеже беше слушал за Търново, за голямото му величие, за твърдостта на стените му, за красотата му и за самото му местоположение – извънредно труден за превземане, защото освен стени притежаваше достатъчно и естествени крепости, а освен това – големи богатства и многобройно население с велика слава както в църковните, така и в царските дела пожела доброненавистният да го разори. Затова, като вдигна всичките си източни войски, започвайки от персийските предели, от Ликаония и Асия, премина Хелеспонт и завари западните си войски, както беше заповядал; събрани всички заедно, те превъзхождаха не само войските на Дарий, царя на персите и мидийците, но и тези на Александър Македонски. С тях пристигна и ненадейно нападна града – не от една или две страни, но като го обгради целия отвсякъде с човешки тълпи. И на голямо пространство бяха свирепите. Разяреният варварин заплашваше, че с огън ще гори, обещаваше, че на късове ще сече и на друга мъчителна смърт ще предаде тези, които продължават да са непокорни. И най-после превзе града, но не със своята сила, а като замлъкна божието предопределение.”

Из “Похвално слово за Евтимий” от Григорий Цамблак:

“Военачалникът – турчин, който беше поставен от турския цар да управлява града – повика при себе си божиите хора, които превъзхождаха другите по име, по добродетел и по благородство, за да се посъветва за някои общополезни дела. И те вървяха, следвайки вестителите, в неведение, както овцете вървят след тези, които ще ги колят, и всички, носейки своята кръв, бързаха да се доверят на убийствените десници. Щом ги видя в ръцете си, кръвожадният звяр посред църква ги изкла и, по-точно казано, ги освети, без да се засрами от белите коси, без да пощади младостта, а в забава на ножа превърна гърлата им.”

Приписка от 1393 г.

“Писа се тази божествена книга триод в лето 1393 в дните, когато по попущение божие предадени бяхме заради греховете наши в ръцете на врагове беззаконни и мръсни, и на царя на неправдата, най-лукавия от всички на земята. И тогава беше запустение и скръб велика от безбожните измаилтяни, каквато не е бивала и няма да бъде.”

Из “Удивителни събития” от Хюсеин:

“Али паша повел [войската] да завладее и окупира подчинените на Шишман крепости на брега на Дунава. Шишман със семейството и с близките си затворил в Никополската крепост. Али паша обсадил тази крепост.
Шишман, като разбрал ясно, че крепостта ще бъде завладяна, излязъл със семейството и с близките си от крепостта и паднал в краката и ръцете на Али паша. Той поискал прошка за престъпленията си, като направил себе си равен със земята. Али паша взел владението на Никополската крепост и с челядта и подведомствените на Шишман дошъл в бивака на султанските войски при Тауслу. Като известил високославния султан за събитията и положението, той отново го помолил за милост и пощада. Макар Шишман да станал съвсем безчестен, все пак султанът, комуто великодушието било обичайно, отминал кръвта на безчестника и оказал благоволение към челядта и рода му. Обаче той определил и назначил из средата на правоверния народ управители на цялата област.”

Из съдебен протокол в кадийски регистър на град София от 1618 г.:

„За да се събере данъкът джизие (7) от населението на Софийския санджак за 1618-1619 г., са назначени [еничарите] Сохраб от 45 орта и Али от 42 орта за събирачи на данъка. Заповядва се на всички кадии при пристигането на казаните събирачи по най-висока заповед да доведат до знанието на немюсюлманското население следното нареждане: Щом дойде време за събиране на данъка джизие, от 3650 ханета да се съберат по двеста акчета от всяка хане за джизие и по 30 акчета от хане за бедел-и нузул (8), което прави по 230 акчета. Тези пари трябва да бъдат предадени на посочените по-горе двама събирачи. При събирането на джизие трябва да се обърне внимание на мъртвите или старите и трябва да се направи списък на техните синове и на всички онези, които не са записани от 10 години насам. Този списък трябва да бъде изпратен на съхранение във Височайшия ми двор. Някои раи са избягали по чифлиците и кошарите на спахии, чауши, еничари и др. и се укриват там, за да не плащат джизие. Ако има такива, данъкът трябва да бъде събран изцяло и имената на тези, които спъват [събирането], трябва да бъдат записани. Трябва да се внимава в тези случаи да не се притеснява населението и да не се взима повече джизие, отколкото определя законът. Написано на 20 рамазан 1027 г. [10 септември 1618 г.]

Из султанска заповед от 1621 г. за събиране на “кръвен данък”:

“Тъй като вземането на момчета за еничарство от раята [християнското население] в закриляните императорски земи [Османската империя] е стар закон още от древно време и понеже съгласно със следваната практика в миналото и досега е заповядано да се съберат момчета за еничари, то за избирането, събирането и изпращането в щастливата столица [Цариград] на годните момчета, достойни за еничарство, е назначен ветеранът и стар ага... С пристигането му строго да се предупредят всички поданици от областите, селата, паланките, селищата, градовете... че бащите следва да съберат всичките си деца, без да оставят нито едно, и да ги заведат при казания ага… Поменатият ага лично да ги прегледа и от бащите, които имат много синове, да избере по едно момче, годно и извънредно добро [хубаво], на възраст от петнадесет до двадесет години, да го вземе за еничарство, да го запише в списъка си и да го задържи... Годно момче, като се запише в списъка, да не се сменя вече; всяко взето момче да се записва в списъка със собственото му име, с името на баща му, на майка му, на селото му и на спахията му заедно с отличителни белези, качества и особености на момчето, каквито и да са.”

Из Закон за пазарния бач на град Шумен от втората половина на ХVІ в.:

“Ако на пазара на споменатата касаба Шумну [Шумен] дойдат зарзават и лук, от кола с четири колела се взимат 4 акчета бач [пазарна такса]. Ако дойдат с кола на пазара ориз, смокини, масло, мед, сурови продукти, кебе и желязо и се продадат, вземат се 4 акчета бач... За аба, донесена на ръка и продадена по една, по две, на [всеки] две [парчета] се взема по едно акче. За ямурлуци, докарани отвън на пазара и продадени, се взема пак същия бач. От кола дърва за огрев, докарани отвън на пазара за продан, се взема по едно дърво. От кола дъски и малки греди се взема бач по една дъска... Ако отвън дойде в града и на пазара сирене и се продаде, от всяка кола се взема бач по 8 акчета. Ако дойде кола с кисело мляко, взема се бач едно гърне кисело мляко. Ако дойде с нещо друго, а не с кола, не се взема бач. Ако дойдат с кошници яйца и мляко, не се взема бач... От агнета, които са за продан в кошарите близо до града, се взема на 4 агнета по едно акче бач...”

Из Законник на султан Селим І (1512-1520):

“Подплатата на ботушите да не бъде по-широка и [цената] да не надвишава единадесет на десет [акчета]. Да се проверят майсторите на ботуши! За пурпурните и червени ботуши от най-добро качество да се вземат до 30 [акчета], за тези от средно [качество] – до 20, за най-долнокачествените – до 18 [акчета]. Ако пантофите или други обувки се развалят, преди да са изтекли два дни, има виновник, да го накажат или да го порицаят; да се взема глоба по едно акче за два [удара] с тояга. Но ако се продъни гьонът или сахтиянът, вината е на кожарите.
Да бъдат проверени и подвързвачите, работата им, [извършена] с усърдие, да бъде добра! Да бъдат проконтролирани и продавачите на стари обувки. Гьонът и сахтиянът им за кърпене да бъде много добър! Да не бъде от коремна кожа и мешина! Шевът да бъде добър. Два... да бъдат точно за две акчета. Да не бъдат за повече. Какъвто и вид да е суровата кожа, да не я продават на друг извън кожарите. Ако [се продаде], да продадат на лица, които работят в града. Да не продават на чужденци, които щом купят, си отиват. Онези, които не се покоряват, да бъдат наказани! Козите кожи да бъдат червени и пурпурни: хубавите – по двадесет и две [акчета], средните – по осемнадесет, долнокачествените – по шестнадесет [акчета]. А козите кожи с други цветове да бъдат: доброкачествените – по 16 акчета, среднокачествените – по 14 акчета, и долнокачествените – по десет акчета. При препродажба да не се продава по-високо от дванадесет на десет акчета. Касапите да продават овчите кожи от първо качество по 2 и 1/2 акчета, тези от средно [качество] – по 2 акчета, и долнокачествените – по 1 и 1/2 акчета. Суровите волски кожи и телешките кожи да бъдат: доброкачествените – по 10 акчета, среднокачествените – по 10 акчета, и долнокачествените – по девет акчета. Дължината на черния конски чул да бъде 12 каръша, а ширината му – осем каръша; най-доброкачественият да бъде по 26 акчета. Кичето с дължина десет каръша да бъде с ширина седем и да струва 20 акчета. Най-доброкачествените, среднокачествените и долнокачествените черни конски торби да бъдат по три [акчета]. Да бъдат проверени и дръндарите. Да разчесват за едно акче 15 дирхема памук. Да бъдат проконтролирани и железарите. Произведенията им да не бъдат недоброкачествени. Да бъдат проверени и казанджиите. Казаните и дръжките на казаните да не бъдат от желязо, да бъдат от бакър. Калайджиите да калайдисват добре и да не допускат недоброкачествена и дефектна [работа]. Да не определят за калая, желязото и тям подобни материали по-висока цена от 11 на 10 акчета. Да продават върху 11 на 10 [акчета]. Да следят у дошлите отвън да няма повече подправено, в недостиг или развалено [нещо от стоките].
Да се проконтролират подковачите. При цена седемдесет акчета на сто подковани крака да подковават конете – за пет, катърите – за четири, и магаретата – за три акчета. Ако някой каже, че гвоздеите на добитъка са изпаднали, [вината] пада върху налбантите. Да бъдат наказани!
Да бъдат проверени и ножарите! Да не правят саби по европейски тип, като ги наричат дамаскини. Най-добрите ножници за мечове да бъдат по 60 акчета, средните – по 50, и най-долнокачествените – по 40.
Да бъдат проверени и златарите. Произведенията им да бъдат без примес. Техният дирхем да се купува по три акчета, мискалът злато да се купува по три акчета. А на мискал за тънки изделия да се вземат пет акчета. На дирхем за изливане и за украса на мечове и каквото и друго подобно да има, да се взема по 1 и 1/2 акче. Дирхемът позлатени изделия да се купува по три [акчета]. Да докарват [на пазара] пшеница, ечемик и каквито и да са зърнени храни; да не биват спъвани [в това].
Да бъдат проверени търговците на сено! Ечемикът им да бъде зрял. Да не си служат с по-малко по размер киле. [Ечемикът им] да не бъде със слама. В противен случай да бъдат наказани, да се събира глоба по едно акче за [всеки] удар с тояга. Килето да бъде подпечатано.
Да бъдат проверени сапунджиите и свещарите. [Работата им] да бъде много добра. Свещите им да не бъдат проядени и да не са от вмирисана лой, а да бъдат здрави и без примеси. Товарът на товарните животни трябва да обема съобразно с количеството, да не бъде повече. Подковите им да бъдат в пълна изправност! Самарите им да бъдат цели! Онези, които се противят [на това разпореждане], да бъдат наказани!
Да бъдат проверени бояджиите! Какъвто и цвят да боядисват, да бъде добре направено, да не бъде дефектно. Да не слагат платното на камък и да го удрят с прът и да не простират над пътя боядисаните тъкани.
Да бъдат проконтролирани баняджиите. Ваните и водите им да бъдат чисти и умерено [топли], а теляците им – умели и сръчни. Бръсначите им да бъдат остри. При бръснене на главата да бъдат сръчни и изправни, да не създават никому безпокойство. Кърпите да бъдат чисти. Кърпите, които се дават на неверници, да не се дават на мюсюлмани. На кърпите за неверници да има отделен знак. Онзи, който се противопоставя, да бъде наказан.
Да бъдат проверени и бръснарите. Да не бръснат главите на мюсюлманите със същия бръснач, е който бръснат главите на неверниците. Да не изтриват лицата на мюсюлманите със същите кърпи, с които изтриват лицата на неверниците. Бръсначите им да бъдат остри.
Да бъдат проконтролирани и лекарите. Да показват на лекарите домовете за луди. Нека направят преглед. Ако някои не се съгласят [на това], да попречат!
Да бъдат проверени и хирурзите! Да бъдат изправни в професията си.
Да бъдат проверени мелничарите. Да не хранят кокошки във водениците си, за да не нанасят щети на брашното и пшеницата на населението. Да не вземат повече, отколкото е обичайно! Да не мелят едро и да не подменят пшеницата с плява.”

Из “Регистър” на търговци на митническия пункт в гр. Сибиу във Влашко:

“Петър от Никопол
2 топа аба – 4,00 [флорини мито]
Тодор от София
100 либри памук – 20,00 [флорини мито]
Петър от София
37 либри памук – 7,40 [флорини мито]
............
Симо от Никопол
4 жълти кармазинени кожи – 4 [флорини мито]
13 овчи кожи – 2,60 [флорини мито]
2 топа аба – 4,00 [флорини мито]
............
Георги от Търново
1 топ богасия – 1,50 [флорини мито]
5 топа джобни кърпи – 4,00 [флорини мито]
7 престилки – 2,80 [флорини мито]
2 топа четириъгълно ленено платно – 3,00 [флорини мито]
3 кармазинени кожи – 3,00 [флорини мито]
1 чифт ботуши – 0,80 [флорини мито]”

Описание на Долянския панаир от османския пътешественик и писател Евлия Челеби:

“Веднъж в годината в сезона на черешите на това пространство се събират хиляди хора от Румелия, арабските страни, Персия, Индия, Самарканд, Балх, Бухара, Египед, Сирия, Ирак и от всички кътове на Европа, с една дума, всички търговци от седемте климата по суша и по море се стичат със своите различни и многобройни стоки на този панаир. Освен онези, които се настаняват на пазара, в чаршията, навън, в долините, се установяват много хиляди шатри, палатки, сергии, навеси и всякакви жалки колиби от платно, черги или просто килими, та става един пазар, като военен лагер... Цялата долина се изпълва от човешко море. Продават се много стотици хиляди товари стоки... През тези дни на този панаир от всички села, паланки и градове се стичат еснафлии, произвеждащи храни и напитки, хлебари, готвачи и пекари, правят с палатките си хиляди разновидни дюкяни, че става навалица... От хора не могат рамо с рамо да се разминат. Четиридесет нощи и четиридесет дена тук се правят оживени пазарлъци, докато се разпродадат всички стоки...
На това голямо сборище отделно става панаир на овце, като се продават стотици хиляди овце и кози. На територията на конския пазар се продават много хиляди коне и мулета. Понеже в Румелия няма камили, няма пазар за камили, но има пазар за биволи и волове.”

Из “Закон за войнуците” от средата на ХVI в.:

“Харачът, испенчето [на войнука] и десятъкът от това, което е посял и пожънал в бащината си, десятъкът върху пчелните кошери, данъкът върху свинете и ако има овце – данъкът до сто овце – са опростени...
Онези, на които се полага поред ежегодно да служат, да изпълняват службата си в императорския поход. Извън това забранено е санджак бейовете им и местните субашии да заставят споменатите [т.е. войнуците], определени за служба, да им доставят ечемик и да косят ливадите им, и да им служат. Но ако посочените войнуци не се явят в султански поход или се отлъчат от служба в императорската конюшня, след като бъдат наказани, да им се вземат по триста акчета за [личната] султанска каса.”

Индустриалната революция

1. Англия - люлката на модерната индустрия
А) Фабрична система
Б) Промени в обществото - национален доход и урбанизация

2. Новата социална структура
А) Залез на съсловията и зараждане на класите
Б) Проблеми на новата икономика

Домашна работа: У, стр. 92, зад. 3, 4

Бурните години от средата на XIII до третата четвърт на XIV век

1. Наследниците на Иван Асен II
А) Калиман I (1241 - 1246)
Б) Михаил II Асен (1246 - 1256)
В) Калиман II Асен (1256)
Г) Мицо Асен (1256 - 1257)

2. Константин I Тих Асен (1257 - 1277)

3. Ивайло (1277 - 1280)

4. Тертеровци и Смилец
А) Георги I Тертер (1280 - 1292)
Б) Смилец (1292 - 1298) - не е тертеровец
В) Тодор (Теодор) Светослав (1300 - 1321)
Г) Георги II Тертер (1321 - 1323)

5. Михаил III Шишман Асен (1323 - 1330)
А) Външнополитически успехи
Б) Битката при Велбъжд

6. Иван Александър (1331 - 1371)
А) Външна политика
Б) Вътрешна политика и културен живот

-------------------------------------------------------------------------------------------

Из “История” на Георги Акрополит:

“Наскоро умря и българският владетел Асен [Иван Асен ІІ]. Той се прояви като най-добър човек между варварите – не само за своите, но и за чужденците. Той се държи по-човешки към идващите при него чужденци – и най-вече към ромеите – и щедро им предоставяше храна. И тъй, след като той умря, властта взе роденият му от унгарката син, когото наричаха Калиман. Този Калиман имаше и родна сестра, чието име беше Тамара. А от дъщерята на [Тодор] Ангел на Асен се бяха родили три деца – син Михаил и дъщери, както казахме, Мария и Ана. И тъй Калиман, като взе бащината власт, поднови договорите е император Йоан [Дука Ватаци] и при това положение владееше мир.”

Из “История” на Георги Акрополит:

“И тъй император Йоан [Дука Ватаци], както казахме, предприе пътуване на отвъдния материк, на Запад, за да инспектира тамошните земи и намиращите се в тях крепости. Защото той владееше всичко до така наречената крепост Зихна, близо до Сяр. Тогава над българите царуваше 12-годишният Асенов син Калиман. След като императорът дойде в земите на Кисос и като прекара там един ден, на сутринта продължи пътуването и пристигна до река Еврос, наричана на местното наречие Марица, на мястото, където тя тече близо до така наречения Вироски манастир. Когато императорът бе по средата на реката – тя можеше да се премине на кон, понеже беше краят на лятото, третият или четвъртият ден от края на септември, – пристигна писмено съобщение, изпратено от управителя на Ахридос, че умрял владетелят на българите Калиман. Както някои казваха, това станало с него вследствие на естествена болест, но според други той починал от отровно питие, което му приготвили противниците тайно. Но тъй или иначе той умрял и известието беше истинско, защото се потвърждаваше от постоянни съобщения.”

Из “История” на Георги Акрополит:

“Като научи това, императорът продължи напред и отминавайки Христопол, бързо пристигна във Филипи. И там той се посъветва със своите първи хора дали трябва да нападне българските земи и да си подчини нещо от владенията на българите и дали е лесно да превземе крепостта Сер. И тъй някои даваха на императора съвети против войната срещу българите. Те казваха, че не водел достатъчно силна войска, тъй като той не се бил приготвил за война, но отивал само да огледа своите владения. А крепостта на Сер, която трябваше да нападне най-напред, била непревзимаема поради високото си местоположение, а да се обкръжи не било толкова лесно с такава малка войска. Да постави срещу нея стенобойни машини било невъзможно. А да нападне и да бъде отблъснат, след като направи опит, било срам за силата на ромейската държава – славата й по това време бе голяма. И никак не било полезно да предизвиква към война мируващите българи. Така съветваха едни императора, като го отклоняваха от такъв опит. А Андроник Палеолог, за когото по-рано казахме, че е велик доместик, съветваше императора по-скоро обратното. “Трябва да се направи опит да се завладее крепостта Сер. И ако я завладеем, бихме имали голяма полза. Българската държава ще бъде унижена и тя би приела с по-голяма готовност пратеничеството за мир, тъй като владетелят им умря и българите ще бъдат управлявани от друго дете – Михаил, което роди на Асен Ирина, дъщерята на Теодор Ангел. Ако случайно ние не превземем крепостта, каква вреда се нанася на ромейската държава? След като се опитаме, ще спрем и пак ще изпратим пратеници при българите. И те радостно ще приемат пратеничеството, понеже се управляват от дете, което няма понятие от война. А всеки обича удобствата на мира и се стреми към почивката.”
Императорът реши, че великият доместик дава най-добър съвет, и веднага пое пътя, който водеше към Сер. Като пристигна до него, той опъна шатрите и се разположи на лагер срещу него. Разбира се, той се опитваше да превземе крепостта не с достатъчно силна войска – както казахме, такава нямаше, – но с военно изкуство и хитрост. Сер някога беше голям град. Но българинът Иван го разруши, след като го бе обсадил заедно с другите македонски градове. Сега беше като село и само акрополът бе укрепен със стена и приготвен да посрещне нападение. Неин защитник беше българинът по име Драгота, който пребиваваше в Мелник. Тъй като долната част на Сер беше неукрепена със стена (разрушеното бе бързо заградено само с камъни, без вар, но и то на малка височина), императорът свика тези, които слугуваха на воините срещу възнаграждение, наричани на простонароден език цулукони, и понеже те нямаха необходимото за живот, подбуди ги да я завладеят. Те и домовете си бяха напуснали, за да имат в достатъчна степен потребното за живот. Виждайки, че мястото е леснодостъпно, те грабнаха лъковете, също и мечовете, а някои приспособиха дъски за щитовете и като ги държаха пред себе си, нададоха боен вик, веднага настъпиха срещу мястото и в течение на малко часове се намериха вътре. Те, разбира се, ограбват намереното. А хората вътре, които не успяха да избягат в крепостта, излязоха като просители пред императора. Началникът на крепостта Драгота, който беше българин и не беше научен да защищава дълго време крепост, след като видя, че долната част на града е завзета, а и като се научи за смъртта на своя господар [българския цар Калиман І], благодарение на този щастлив случай не издържа дълго и изпрати пратеници при императора. И крепостта веднага приветствува императора, а Драгота се яви облечен в пурпурна мантия, подшита със злато, и получи много златни статири. Той даде на императора бляскави и съвсем истински обещания относно Мелник.
След като получи всичко това от императора, Драгота си замина, подхвърлен като примамка. Когато дошъл в Мелник, той съобщил всичко на жителите и ги подбуждал да предадат крепостта на императора. Той не казвал това открито, но говорел тайно за тези неща с твърде много хора. Всички имали свободата да си правят каквото искат, тъй като Никола Литовой, началникът на крепостта, бил болен и бил прикован на легло от подагра. А и Николай Манклавит, един от по-знатните измежду жителите на Мелник, предприемчив човек и много способен да се съобразява с промяната на обстоятелствата, като открил намеренията на Драгота и разбрал, че могъл да извърши [сам] обещаното [от него] на императора, ако привлече по-голямата част от народа, престанал да говори тайно и изложил открито пред всички ползата [ако послушат]...
Той лесно и без много затруднения убедил всички да минат на страната на императора. Те изпратили като пратеници някои от съгражданите си – уж тайно, а всъщност повече хора знаели – и се свързали с императора. Императорът направи хрисовул, съдържащ исканията им, и го даде на пратениците, като нареди да го занесат на жителите на Мелник Те веднага се събрали всички – тези, които били първенци, които били записани във войската и изобщо по-видните жители – и дойдоха при императора, който стануваше от така нареченото място Валовища. Те бяха над 500 души, добре облечени и знатни мъже, от пръв поглед достойни за уважение и почит.”

Из “История” на Георги Акрополит:

“За кратко време той [императорът] беше станал господар на много градове и на много земи, без да стане някаква сеч и без да падне някой в сражение, без да се пролее кръв и да играе меч по човешко тяло. Но тихо и спокойно без пот завладя всичко това, като че ли му се падаше някакво наследство от баща му. Защото му станаха данъкоплатци Станимака и Цепена и каквито градчета и села лежаха край планината Родопи. И граница между него и българите стана река Еврос [Марица]. От земите на север на императора се подчиниха Стубион и Хотово, силни укрепления, и областта на Велбъжд, и Скопие, и Велес чак до Прилеп и пелагонийските селища Невстапол и Просек – всичко стана подвластно на императора. И след това императорът сключи договор с българите при условие, че той ще се ограничи само с тия земи и не ще отива по-нататък.”

Из “История” на Георги Акрополит:

“Българският владетел Михаил, който беше брат на жената на император Теодор и син на тъста му Иван Асен от дъщерята на Теодор Ангел, като се научи за смъртта на император Йоан [Дука Батаци], понеже знаеше, че западните земи са оголени от ромейски войски, пожела отново да възвърне към българската държава земята, която бе отнета на българите от император Йоан, и градовете в нея. Това измъчваше отдавна българите. Като намери, както смяташе, момента за удобен, той се впусна от Хемус и като прекоси Еврос [р. Марица], за кратко време си подчини обширна земя и си присъедини много градове без никакъв труд. Жителите, които бяха българи, преминаваха на страната на съплеменниците си и се отърваха от ярема на чуждоезичните. А крепостите, оставени само с ромейска охрана, която не беше достатъчна да окаже съпротива при тия обстоятелства, бяха лесно достъпни за българите. Едни бяха изпаднали в паника поради страх и предаваха крепостите, като получаваха свободата да си отидат по домовете, други бягаха и ги оставяха без защитници поради внезапното нападение, понеже не можеха да измислят веднага нещо полезно, трети, естествено, бяха уморени от дългата служба, тъй като им беше възложен прекомерен срок за пазене. А повечето от крепостите бяха недоправени и без нужното оръжие. Веднага бяха завзети Станимака, Перущица, Кричим, Цепена и всичко в Ахридско освен Маниак, който единствен беше запазен от ромеите. Подчиниха се на българите и Устра, Перперакий, Кривус и разположеният край Адрианопол, наречен Ефраим...”

Из “История” на Георги Акрополит:

“Той [Теодор II Ласкарис] взе със себе си тези, които го съпровождаха случайно и образуваха малка войска, онези, които срещна при движението си, и тия, които бяха по-близо до пътя му и можеха да го последват с оръжието и конете си. Така той премина Хелеспонт и по най-бързия възможен начин пристигна в Адрианопол.
Като остана в този град един-единствен ден, той тръгна на другия ден. А някой от българските съгледвачи, като видял императора да напуска Адрианопол, отишъл тичешком при българина – защото и той се бил разположил на стан около Еврос [р. Марица], – разкрил работата и съобщил за бързото настъпление на императора срещу него. Той потвърдил с клетва, че видял с очи императора да преминава моста, който се намира близо до града. Това смутило свитата на българина, но той не напуснал мястото, където били избрали да стануват, а останали там, докато установят по-ясно и по-точно слуха. Но разположението на стана на българина не остана скрито от императора. Той се бе научил за мястото, където бил лагерът им. Императорът ускоряваше похода и движението на конете, като се молеше да срещне българската войска. В този устрем една случайност му попречи да осъществи успешно желанието си. Предните части от ромейските войски се сблъскали е войниците от предния стражеви пост на българския лагер. Те избили с мечове мнозина, други заловили в плен, :в чието число и военачалника. А останалите в дълбока нощ си послужили с бягство и изтичали при българската войска. Те разправили всичко и потвърдили, че императорът е близо до тях. И тъй, както били, всички българи и самият им владетел скочили на конете и се понесли в по-отдалечените български земи. Лицата им се одрасквали от клоните на дърветата, когато попадали в гъста гора. Пострадал и самият български владетел. Някои от тях при препускането яздели конете без седла. Така те избягаха и се спасиха от ромейския меч.”

Из “История” на Георги Акрополит:

“Когато българският владетел узнал, че императорът се намира по-далеч, той извикал в своя подкрепа скитска войска и я изпратил из земите на Македония да плячкосва и да тероризира ромеите. Както казваха осведомените скити, те наброявали около четири хиляди души. Някои казваха, че били повече, а други, че били по-малко. И тъй скитите, като отминаха Адрианопол, плячкосваха местата край реката, чието име е Регина, и ограбваха селищата около Димотика. А споменатите по-рано военачалници на оставената в Димотика войска забравиха царските нареждания и като се въоръжиха, втурнаха се срещу скитите. Ромеите според обичая си бяха облечени в тежко въоръжение, а скитите бяха леко въоръжени и си служеха с лъкове. И тъй те отдалеч замеряха ромеите със стрелите и като нараняваха конете, лесно правеха конниците пехотинци и накрая ги обръщаха в бягство. Мануил Ласкарис с извънредно бързия си кон, който затова бе нарекъл и Златоног, отиде като беглец в Адрианопол, а Константин Маргарит и с него много други от поставените начело на войската бяха пленени. Тях скитите предадоха на българите. Императорът се натъжи, като се научи за това, но бързаше много да дойде в околностите на Булгарофигон и като усили препускането, още повече ускори движението. Но когато и съгледвачите започнаха да казват, че скитската войска се намира наблизо, той насочи натам, където съобщаваха, че бродят скитите, цялата си войска. В един ден той измина повече от 40-стадиен преход, но не се натъкна на тях. Защото и те се бяха научили за бързия поход на императора и избягаха колкото им държаха краката. Но повечето от тях и по-знатните от племето паднаха жертва на меча някъде около земите на Мизия. Като не успя в това си предприятие, императорът разположи шатрата си около реката, която се нарича Регина, и там събра цялата си войска, която беше на брой голяма.”

Из “История” на Георги Акрополит:

“И тъй, като не можеше да направи нищо против ромеите, понеже императорът бе преминал на запад с толкова много войски и се бе приближил до неговата земя, българският владетел прибягна към споразумение и реши посредник в мира да бъде неговият тъст, русинът Ур [Ростислав Михайлович], който беше зет по дъщеря на унгарския крал. И най-напред изпрати при императора посланици, които предварително да уредят идването на Ур при него – да бъде без страх и да бъде посрещнат от страна на императора с почести. Така и стана и Ур дойде при императора. И той, и свитата му бяха приети от страна на императора радостно и с подобаващи почести. Той сключи мира, като се закле от свое име и от името на зетя си – владетеля на българите, да бъде предадена на императора крепостта Цепена – българите държаха само нея от крепостите, които владееше император Йоан, а императорът да бъде в мирни отношения с българите и двете страни да се задоволяват с предишните граници. След като това се извърши по този начин според желанието на владетеля, Ур каза прощалната си реч и си отиде, като получи царски подаръци. Те, ако бъдат събрани всички видове коне, тъкани и други неща, бяха на брой около двадесет хиляди. А императорът оставаше да чака предаването на Цепина в мястото до Регина.”

Из “История” на Георги Акрополит:

“Българският владетел Михаил [Асен], шурей [на Теодор II Ласкарис], който хранеше голяма омраза против своя зет и император и против ромеите, умрял веднага, ударен смъртоносно от първия си братовчед Калиман със знанието и на някои жители на Търново, когато се намирал някъде извън тази крепост. Като го убил, Калиман му взел жената и, изглежда, си присвоил властта над българите. Но русинът Ур [Ростислав Михайлович] нахлул с войска в Търново и взел дъщеря си, съпругата на Михаил. Защото някои бяха успели да убият Калиман, който бягал от едно място на друго. Но тъй като българският престол останал без законен наследник, първенците се събрали на съвет и решили да приемат да ги управлява Константин, синът на Тих. Но за да му стане властта и подходяща и за да изглежда, че царува според наследственото право, изпратиха посолство при император Теодор, за да даде голямата си дъщеря, която се наричаше Ирина, за съпруга на Тиховия син Константин и да се омъжи за него законно, понеже била внучка на предишния български цар Иван Асен и подхождала за подобно властване. Но той като Константин Тих имаше законна жена, дадоха му развод с нея и я изпратиха при император Теодор. Така се развиха работите на българите, така и император Теодор се помирил с тях и положението в двете страни се успокои.”

Из “История” на Георги Пахимер:

“Що се отнася до българите, императорът [Михаил VIII Палеолог] не ги оставяше на мира, а ги дразнеше отблизо. Омразата на Константин [Тих] срещу императора беше и без това очевидна, тъй като беше подстрекаван от съпругата си Ирина заради брата й, момчето Йоан... Естествено беше и сам императорът да ги мрази, понеже беше мразен от тях, и да отговаря на удара с удар. Когато ромейската империя се простираше до Одрин и едва ли по-нататък, защото земите оттатък бяха под властта на българите, императорът изпращаше там често войскови експедиции, като за учудване сам се разпореждаше оттук. В местата, които случайно бе видял, той оттук умело напътстваше изпращаните войски – и къде да се разположат на лагер, и как да нападнат и откъде да връхлетят – от засада или открито, нощем или денем. И нареждаше всичко оттук. Ако пък не познаваше мястото, заповядваше на тия, които го познават, да го начертаят и започваше да дава нареждания. И със съд заплашваше неподчинилия се. И тъй той пращаше там войските и си подчиняваше много от тамошните места: превзет бе Пловдив, завладяна бе крепостта Стенимахос и бе завзета цялата планинска верига отсам Хемус. Бе превзет, предаден от Мицо, както ще бъде казано, големият град Месемврия, а заедно с него и Анхиало и околните им земи, които, почувствували веднъж промяната, с удоволствие се подчиняваха на императора. Константин беше потресен от това. Не можеше да се защищава тогава, но все пак се сърдеше за станалото и търсеше удобен случай, който се смята за решаващ фактор при събитията, за да си отмъсти достойно.”

Из “История” на Георги Пахимер:

“След малко време умря Ирина, съпругата на българския цар Константин [Тих]. След това владетелят поиска да сключи с него съюз, за да настъпи спокойствие за тези при Хемус и за самата Македония [Източна Тракия] и Тракия, понеже там бяха загубени много войски поради постоянните войни. Той проводи пратеничество при Константин и обеща да му даде за съпруга племенницата си Мария, втората дъщеря на Евлогия, за която по-рано беше женен великият доместик Алексий Фил. След като бяха положени клетвите, че им се дават Месемврия и Анхиало (те бяха негови, но императорът ги бе завзел и справедливо беше да ги вземе отново този, който ги е владеел по-рано, като зестра за бъдещия брак). Императорът изпълни условията за брака много щедро и по царски. Самият той и патриархът излязоха заедно с невестата и като стигнаха до Силиврия, стъкмиха там като господарка изпращаната при Константин и му я проводиха, придружена от най-голяма свита, а сами се върнаха. Така императорът изпълни това, което се отнасяше до брака, а въпроса с градовете протакаше, понеже знаеше, че с това ромейската държава наистина ще бъде ощетена. А пред Константин измисляше убедителни предлози, между които и този, че той не можел да ги даде веднага, тъй като жителите на градовете не се съгласявали. Градовете били част от Романия, а те – ромеи, и не било разумно ромеи да бъдат поданици на българин. Императорът не отказа напълно предаването, но го свързваше с раждането на син, така че като добие наследник от ромейско потекло, и предаването да бъде благовидно. Това беше открита подигравка и благовидна лъжа на човек, който ги прикриваше с времето. Все пак Константин, макар и против волята си, чакаше и сключи договора, ако и от изпращането на дадената му за съпруга да имаше полза не толкова той, колкото ромейската империя. След като му роди син Михаил, Мария негодуваше и принуждаваше съпруга си да наруши договора и да започне война, като изиска градовете. След това се случиха немалко неприятности, а биха се случили още по-големи, ако императорът не беше побързал да се сроди с Ногай, като му даде незаконната си дъщеря Ефросина. И така със сродяването си с Ногай не спря нападенията на Константин и не развали плановете му, тъй като татарите веднага щяха да го нападнат в гръб, ако той нападне войските на императора.”

Из “История” на Георги Пахимер:

“Мария, като коронова сина си Михаил въпреки възрастта му, гледаше го и го възпитаваше по царски и при тържествените приветствия отреждаше на сина си място пред родителите. Тя много подозираше Светослав, който беше деспот, и коварно се мъчеше да го измами. Положението на болния Константин караше да подготвя такива неща, защото се боеше за сина си. Тя прочее проводи пратеници и с клетви, че не злоумишлява против него, убеди Светослав да дойде при нея. А той, уповавайки се на клетвите, дойде в Търново и поиска, макар и на напреднала възраст вече, да бъде осиновен. И той бе тържествено осиновен в църква от Мария. След молитвите на йерея при светлината на свещите тя разтвори горната си дреха и загърна от двете си страни двамата Михаил и Светослав. След сключването на споразумението Светослав, наречен син на господарката на българите след Михаил, си отиде у дома. Не измина много време от осиновяването и постъпилата коварно мнима майка убива повярвалия, че е осиновен.”

Из “История” на Георги Пахимер:

“Имало там селянин, който пасял свине срещу заплащане, наречен Бърдоква. Гръцкият език сближава това име със зеленчук, затова той се наричал и Лахана. Той се грижел много за свинете, но никак не се грижел за себе си, понеже не обръщал внимание нито на храната си, нито на облеклото си. Хранейки се само с хляб и диви зеленчуци, той живеел скромно и бедно. Често, като разговарял с другарите си и с тези, които били около него, той и явно показвал, че си въобразявал големи работи за себе си. Тези по-скоро му се надсмивали и не му вярвали. След това той, не зная откъде, обхванат от такива надежди, насочил своето внимание към себе си и се молел на бога навсякъде. Откъде той би знаел божествените слова наизуст, когато бил прост и живеел постоянно сред полята, както и сред пасените от него свине? Като прекарвал много време замислен и не предприемал нищо за свалянето на някаква власт, той често говорел едни и същи неща на другите селяни и свинепаси, разказвал им за някакви явявания на светии, които го подбуждали към бунт и към управляване на народа. И понеже разказвал често тези неща, хората му повярвали и вече по-иначе се отнасяли с него, отколкото той заслужавал. Той разказвал, че е близо определеното време за бунт. И така един ден, като съобщил, че е получил знак за действие, веднага ги привлякъл за своя свита. Те го следвали, като се надявали, че той ще извърши нещо велико. Те се разпръснали по страната и разпространявали името на свинепаса, уж че му бил даден от бога знак като на бъдещ управител. Едновременно с говоренето си те убеждавали и всекидневно се присъединявали все повече хора. Той се облякъл по-добре, наметнал връхна дреха, препасал меч, възседнал кон и смело се впуснал в дела, далеч по-големи от неговите възможности.”

Из “Ромейска история” от Никифор Григора:

“По това време сред българите се издигнал един мъж от пастирски род, хитър и способен да извърши преврат, на име Лахана. Той събрал около себе си много прости и престъпни хора и започнал да живее като разбойник. Така той в късо време натрупал голямо богатство и в същото време събрал достатъчно войска. Константин не могъл да понася постоянните му нападения и грабежи и решил, като събере войската си, да излезе в бой срещу него и да рискува всичко. Той смятал за срамно, че съвсем незначителен човек в късо време е събрал голяма войска и не само причинявал непрекъснато големи злини на българите, но и заплашвал с голяма опасност цялото царство. Той се приготвил и тръгнал на поход. Като го нападнал, той бил победен от Лахана и лишен не само от царството си, но и от живота си. Против всяко очакване Лахана станал не само господар на царството, но и втори съпруг на жената на Константин [Тих].”

Приписка в Свърлижкото евангелие:

“В името на Отца и Сина и Светия Дух. Аз, раб божи Константин четец, назован Воисил Граматик, написах тази книга за презвитер Георги, назован поп Радослав, в град Свърлиг, в дните на цар Ивайло и при нишавския епископ Никодим, в 6787 [= 1279], индикт 7, когато гърците обсаждаха град Търново. Та моля ви се, отци и братя, до когото дойде тази книга, четете, като изправяте, а мене, грешния, не злословете, но по-скоро благославяйте, та и вас да прости бог и пресветата негова майка. Амин, амин, амин.”

Из “История” на Георги Пахимер:

“Тъй като [цар] Константин бил телесно слаб (той бил неподвижен поради счупената си бедрена кост и когато трябвало някъде да се придвижи, пренасяли го на колесница като ненужен товар), мнозина го мразели, а съседите му татари извършвали нападения всеки ден и в същност правели имуществото на мизийците мизийска плячка. Лахана се сблъскал с татарска фаланга, нападнал ги заедно с хората си, колкото водел, и ги победил със сила. На следния ден победил друга фаланга и така за малко време се прославил. Областите се присъединявали към него и напълно били убедени, че ще бъдат добре под негова власт. Лахана бил много прославян навсякъде, защото не минавал ден, в който да не притежавал повече от предните дни, а при нападенията си действал смело.”

Из “История” на Георги Пахимер:

“Поради това той [император Михаил VІІІ Палеолог] обмислял такива неща и събрал приближените си на съвет. Виждал, че българската държава се нуждае от владетел, и предложил вместо Лахана сина на Мицо, Йоан, а смятал, че съдбата, смелостта и самият ход на неговите работи му помагат да се възкачи на престола. Предпочел Йоан, тъй като той бил по род и по връзките си с него подходящ за властта. Съветът възприел мнението синът на Мицо да стане зет на императора и така да бъде възстановен върху прежното си царство и да бъде подкрепен от самия император, от една страна, поради правото на Мицо и доброто отношение на дедите му към тях, а, от друга, поради покровителството на императора към него, което има тъст към зет. Естествено било Лахана, който се бил толкова възгордял от неочакваното си щастие, а и почнал да отслабва от нападенията на появилите се там ромейски войски, или да бъде пленен, или да се скрие чрез бягство, тъй като нямало къде да се укрепи. Търновци охотно биха предали Мария, тъй като злините й спрямо тях не били така малки, за да ги забравят.”

Из “История” на Георги Пахимер:

“Мария разбрала, че се намира в безизходно положение и че е попаднала между две злини: от една страна, новопоявилото се зло Лахана, който с нападения опустошавал страната и си присвоявал всички места около столицата още при първия удар, а, от друга страна, войските на императора, които с напредването си ставали все по-многобройни и всичко, което се намирало извън града, разграбвали и заробвали, а намиращите се в града знатни се стараели всякак да примамят към себе си. Поради това страшни безпокойства смущавали душата на изплашената за себе си и за детето си царица. Тя не била в състояние да се отправи едновременно срещу двете страни и затова решила да се помири с единия от двамата, като извлече възможно по-голяма полза от уговореното при помиряването. Естествено, тя сметнала да се обърне най-първо към императора, а подхождало в случая тя да запази изискванията на разума и законните си задължения към покойния си съпруг (законно е да не се влиза в общение с убиеца) и да потърси спасение от този, който й бил дал властта. Затова тя решила да изпрати пратеници при императора и да го помоли за защита на правата си. Сега царицата узнала колко много не харесва императорът това, което тя смятала за полезно и което силно желаела. Тя се стараела да запази властта за себе си и за детето си Михаил, а императорът и насън не искал да пожелае да им осигури властта, като лиши от нея децата си, които започнал да настанява в страната. Така тя съвсем се отчаяла от намеренията на императора, а, от друга страна, смятала, че няма да има резултат желанието й да изпрати пратеници при варварина и да го помоли да сключат мир при условие тя сама да продължи да управлява народа: защото невъзможно е този, който се стреми към същата власт, да сключи мир с тази, която има тази власт. Постъпката на императора я накарала да се замисли. Императорът вече нямало да стои мирен, щом като е почнал да действува за властта на децата си. И така решила да пренебрегне законните си задължения към починалия и да не обръща внимание на хорското негодувание, стига само намерението й да бъде полезно за нея и за детето й, ако се предаде на онзи [на Лахана], като си остане царица. Това значело, както тя решила, да се предостави напълно на свинепаса и да му отвори вратата на престолния град, да се омъжи за него и да заживее като царица с цар. След като обмислила това, тя веднага изпратила пратеници при варварина, които да му съобщят нейното желание и искане (защото императорските пратеници не я оставяли на спокойствие). Лахана, щом като чул това, естествено се възгордял започнал да важничи пред пратениците, като се гордеел, че тя бързала да му предаде властта, преди той да я спечели с меч и с твърде силната си войска. Все пак той приел предложението за брак доста трудно и неохотно, за да не би някой да каже, че той е женолюбец и почитател на женските спални. Същевременно той се пазел от покварените нрави на тези, които ще го приемат, за да не могат да имат презрително отношение към него, а се представял, че приема предложението заради мира и от желание да не се пролива кръв в междуособни войни, като дава милост, а не че получава такава. След като и от двете страни били дадени клетвени обещания, тя му отворила вратите. Когато го приела вътре, омъжила се за него и двамата заедно взели знаците на царското достойнство. Така си мислила тя, че е подготвила достоен противник на императора.”

Из “История” на Георги Пахимер:

“Тежкото положение продължило дълго време и не могло да се очаква друго избавление от нещастието освен избавлението от варварина. Това освобождение станало скоро след като той тръгнал на поход. Когато се съобщило, че Лахана е бил победен от татарите, станало ясно, че и той не можел да избегне променчивостта на съдбата, особено след като се бил много възгордял от щастието си, и заедно с известието удобният случай се явил за търновци, които се обявили срещу Мария и решили да я предадат заедно със сина й на хората на императора. Те приели Асен за господар, тъй като държавата на българите му принадлежала от старо време. Мария пък, която била бременна от варварина, била отведена заедно със сина й Михаил при императора (той за втори път бил дошъл в Адрианопол) и била предадена на съответна за нея стража. Асен и Ирина (те не дошли едновременно, но тя пристигнала след Асен, когато императорът се върнал в столицата) безпрепятствено влезли в Търново и били посрещнати тържествено. Сред най-знатните бил и Тертер, когото българският народ много изтъквал и когото те много зачитали. Императорът пожелал да го сроди с Асен и да го удостои с почести. Неговият стремеж към властта бил голям. След като бил стратег, естествено било да се домогва и до нещо по-голямо. Съпругата му била пречка за плановете на императора. Защото да бъде почетен с първата си съпруга, без да се е сродил е Асен, това би било нещо повече от прибавяне горящо вещество към пламъка на замислите му. Ето защо царят предложил на Тертер да го направи деспот, ако остави съпругата си и се ожени за сестрата на Асен. Така и станало. Съпругата на Тертер била отведена при императора и предадена под стража със сина й Светослав в Никея, а сестрата на Асен се омъжила за Тертер и двамата били удостоени с деспотско достойнство.”

Из “История” на Георги Пахимер:

“През същата година, лишен от Търново и съпругата си, Лахана не останал спокоен, но събрал достатъчно войска и почнал да напада жителите на Търново (Асен бил още в града, задържайки при себе си протостратора Касим бег, когото императорът удостоил с тази длъжност – тогава императорът все още бил благосклонен към Асен). Лахана причинил твърде големи злини на ромейските войски. Най-напред се сблъскал с около 10 000 наши войници, които идвали в помощ на обсадените и които водел протовестиарият Мурин, когато се разположил на лагер при Диавена [в Котленския проход]. Лахана нападнал с малобройна войска многобройната наша войска и на 17 антестирий [юли] влязъл в сражения с нея, победил я със сила й извършил голямо клане: едни погубил по време на сражението, а други пленил и след това жестоко избил. Отново и наскоро след това на 15 посейдон [август] нападнал около Хемус войските на протовестиария Априн, който имал около 5000 войници, накрая Лахана ги победил, а него погубил. Тогава извършил много подвизи, понеже се сражавал самият с безумна смелост.”

Из “Ромейска история” от Никифор Григора:

“Тогава имало един благороден мъж, твърде умен и известен между българите със съобразителния си ум, на име Тертер [Георги Тертер]. Асен, желаейки да го приближи до себе си и в същото време да си осигури безопасност, го оженил за сестра си, след като отстранил първата му съпруга и я изпратил с децата му в Никея. След това го удостоил и с титлата деспот. Но той не останал за дълго време верен на този, който толкова много го почел. Като разбрал твърде голямата простота и недалновидност на Асен, той в късо време съумял да привлече към себе си цялата войска и мнозина от знатните. Вече имал намерение да убие Асен и да стане владетел на царството. Но Асен, като узнал за това, престорил се, че отива на посещение с жена си при тъста си императора. Тайно взел всичко, което било ценно от богатствата и парите на българите, и пристигнал при тъста си императора във Византион [Константинопол]. Там той прекарал остатъка от живота си. А Тертер си присвоил българското царство, понеже нямало човек, който да му се противопостави.”

Из “Ромейска история” от Никифор Григора:

“По-късно, след като Асен избягал и Тертер завзел престола, Лахана решил да отиде при Ногай и да го моли да му помогне. От друга страна, императорът не оставял без грижа българските работи, но и той изпратил Асен при Ногай с многобройни подаръци, молейки го да не изостави владетеля от рода на българите, но да го защити като брат, който търси справедливост за себе си. Ногай приел Лахана, тъй като той дошъл по-рано, но Асен приел благосклонно. Ногай впрочем приел подаръците и на двамата, като им причинил голяма мъка. Той ги задържал много време и ги водел със себе си (защото една цел имали и двамата срещу Тертер, макар и да спорели сами помежду си за царството и още повече се разделяли). Той не правел нищо, но протакал да мине време, като обещавал помощ ту на единия, ту на другия. Против желанието си те робували на хрумванията му. Веднъж той уредил пир и пиенето продължило дълго време. Когато били пияни и разсъдъкът ги напуснал, изведнъж Ногай скочил като от сън и като си спомнил тогава за препирните им (Асен бил седнал до него, а Лахана и протостраторът му Касим бег по-долу, но от двете му страни), заповядал така спокойно на заобикалящите го, като че ли и е възнамерявал нищо да върши, да хванат Лахана, както той бил седнал. Тогава казал: “Този е враг на моя баща императора и не е достоен изобщо да живее, но да бъде посечен.” Те неочаквано го хванали от двете страни за ръцете, забили меч в гърлото му и го убили там, където паднал. След това Ногай заповядал да бъде убит гледащият тези неща Касим бег и слугата веднага го убил, като забил меча в гърлото му. Асен, гледайки страшната гледка, цял се вцепенил и изпитал най-голям ужас за себе си. Тогава и той щял да пострада по същия начин, ако не го запазила Ефросина, която наскоро след това го изпратила обратно. За тези неща толкова.”

Из “Жития на сръбските крале и архиепископи” от Данило:

“Не много време след като благочестивият крал Стефан [Драгутин] отново приел властта над сремската земя, се намериха някакви двама велможи, които се бяха закрепили в земята браничевска в мястото, наричано Ждрело, от много време тук, утвърждавайки се като самовластни, неплашещи се от никаква сила, братя от една майка, по име Дърман и Куделин. Те много се хвалеха със своята сила и като не даваха на никой да има власт около техните предели, от дяволско действие натоварени, започнаха да се отнасят със зла мисъл против този благочестивия, като искаха да озлобят и него, и неговата държава. И този христолюбив крал, като научава за този зъл техен заговор и събирайки цялата сила на своята държава, се отправи в тяхната област, като искаше да ги прогони, за да им попречи да изпълнят своята воля. И когато дошъл в тяхната държава, земята браничевска, тъй като тази земя била твърде укрепена, не могъл никаква пакост да им стори, нито да ги прогони от тези предели и отново се завърнал в своята държава. И тези, виждайки насилието на този благочестив крал против тях, събраха около себе си много войска от татарския народ и от кумани, давайки им много злато. И тези нападнаха единодушно държавата на благочестивия крал Стефан. И тогава, завоювайки много земи от неговата държава, често нападайки го, му причиняваха много пакости.”

Из “Жития на сръбските крале и архиепископи” от Данило:

“В това време се установи в земята българска някой си княз, наричан Шишман, живеещ в града, наричан Бъдини [Бдин, Видин], държейки и околните области и много земи български. Наговорен от дявола, Шишман завидял на отечеството на благочестивия крал. Увлечен от своята мисъл, нависоко искаше да повдигне своята сила над този христолюбивия. И не със своята сила, а с мошеническа тревога, от която стана сам за присмех, а на този превисок крал не са и наум идвали неговите лукави мисли. Този, като събрал триклетата ерес на татарския народ и своите войници, с изненада навлезли в държавата на този благочестив крал до мястото, наричано Ждрело, за да вземе тамошното голямо достояние от църквата на дома Спасова, т.е. от архиепископията, но не успя.”

Из “Жития на сръбските крале и архиепископи” от Данило:

“И като видя всичко това, което е станало, този мой господин кралят и след като събра цялата си войска, с нея тръгна срещу онзи нечестивия, ограждайки се със силата на Св. Дух. И като постига в неговата държава до града, наричан Бдина, завзе цялата негова област, а този неразумният се отправи в бягство, избяга в гората и премина реката, наречена Дунав, смирен и посрамен. На този господин превисокия крал всичко се оказа в ръцете му и щеше всичките негови имения да разори и също и града, в който беше неговият двор, до основи да разруши и да опустоши цялата негова държава. А този злоумишленият, като видя, че за кратко време можеше да бъде лишен от цялата своя слава и богатство, започна да отправя към благочестивия крал думи на молба, казвайки следното: “Господине мой, славни кралю, отстрани яростта на твоя гняв от мене; защото каквото съм направил, нека да падне заради моите дела всичко върху мене. Но недей да правиш така, че да остане някаква зла мисъл в моето сърце. Приеми ме като един от твоите възлюбени, като с клетва се задължавам, че до издиханието си няма повече да престъпвам твоята воля.” На това господин кралят рече: “Ако искаш да угодиш на моята воля, както ми обещаваш, направи това, което ти заповядвам. Искам да вземеш дъщерята на един от моите велможи и по това ще се разбере, че са твоите думи истински.” А той с радост рече: “Господине мой, ще направя, каквото си ми заповядал.” И когато това станало, което уверило благочестивия крал, че всичко е по неговата воля и желание, върна му неговата държава, която му беше отнел, и града, наричан Бдин. И след като всичко това извърши, което беше по неговата непоколебима воля отново, с голяма слава се завърна към своя престол. И след това му даде дъщерята на своя велик жупан Драгош да му стане жена и го почете с голяма чест и с много дарове. И като видя отново неговата голяма привързаност и всякакво истинско послушание и вярна служба, този благочестив крал заради своята всесърдечна любов даде своята дъщеря за неговия син, наречен Михаил, който после стана цар на цялата българска земя.”

Из “История” на Георги Пахимер:

“Доверявайки се на тях, той [Ногай] нападна земята на българите. А и сам Тертер, уплашен от заплахите на Ногай, беше избягал при императора и пребиваваше някъде около Одрин, защото императорът бе отклонил молбата му да бъде приет, за да не би, като го поиска Ногай, да предизвика гнева му, ако сам, както е известно, го приеме като молител. И тъй след смъртта на Ногай синът му Чоки [Чака], доверявайки се на тези около себе си, нападна българите не без основание, защото имаше за жена дъщерята на Тертер. Той взе със себе си и брат й Светослав и заедно с него пожела да си подчини българите. А Светослав, като беше беден, срещнал бе някакъв забогатял от търговия човек Панталеон. Той бе благородник и от царска кръв, а другият – прост и обикновен човек. Светослав се ожени заради богатството на Енкона, дъщеря на някой си Манкус, възприета някога при светото кръщение от Ефросина, жената на Ногай. Той спечели с дарове симпатиите на българите, като имаше за господар Чоки, заедно с него завзе Търново.”

Из “История” на Георги Пахимер:

“След това Светослав за малко остана спокоен и когато реши, че е много по-близък на българите от Чоки, защото по майка беше българин, а баща му бе от куманите, нахвърли се върху зетя си и като го нападна коварно, предаде го на сигурни стражи. По-късно го удуши в затвора с помощта на еврейски палачи, които с доверие използуваше за такива цели.”

Из “История” на Георги Пахимер:

“Той [Тодор Светослав] хвърли в пропастта и тамошния патриарх Йоаким, подозиран отдавна, че иска да ги предаде на татарите. И така вследствие на толкова голямо престъпление той стана господар на всички.”

Из “История” на Георги Пахимер:

“И напредвайки постепенно, той се възмогваше, макар императорът да бе успял, преди да се засили напълно, да изпрати Михаил, тъй като българите бяха проводили пратеничество и искаха за цар сина на Константин и Мария поради желанието им да останат независими, защото татарското своеволие се проявяваше вече. Михаил нападна българите, но не можа да успее в нищо, а само скиташе извън Търново и водеше живот не по-добър от този на частно лице и съвсем неподобаващ на царска власт. Така Светослав се закрепи.”

Из “История” на Георги Пахимер:

“Той след време размени мнозина хора от ромейския двор срещу собствения си баща Тертер. Българският севастократор Радослав бе минал на страната на императора, който го удостои със севастократорското звание. Той бе от най-знатния род между българите (беше роден брат на Смилец). Заедно с мнозина той нападна при Крън почетения с деспотство Елтимир, брата на Тертер, и самата съпруга на Смилец. Малко преди това и сам Смилец беше станал цар на българите по желанието на Ногай след бягството на Тертер. След малко обаче благодарение на роднинството бе предпочетен Светослав пред Чоки. И след Чоки изчезна и Смилец. Тогава именно изпратените от страна на императора от Солун хора на Радослав заедно с велможите на императора нападнаха българите на Елтимир, който владееше самостоятелно при Крън. Елтимир ги победи и като ослепи севастократора, изпрати го на съпругата му при императора, а ромейските велможи проводи на Светослав. Тях именно Светослав задържа и не ги пусна, преди да ги размени с императора срещу баща си Тертер. И така бяха освободени оттук Тертер, а оттам ромейските велможи, на брой тринадесет.”

Из “История” на Георги Пахимер:

“В това време и Светослав, император, както някой би казал, на българите, било защото сръбският крал поради сродяването си с императора пренебрегна собствената му сестра, било шок поради същата и мъжа й, неговия зет деспота [Михаил], който бе задържан по причини, за които се каза, било поради изтощението на нашите войски, той се отнесе с презрение към императора и съдбата на ромеите и възгордян, веднага нападна съседните на Хемус крепости. И с изключение на малък брой едни превзе със сила, а други по споразумение. Очакваше се да нападне и другите, след като варварската му дързост порасна при благоприятни обстоятелства.”

Из “История” на Георги Пахимер:

“А на Запад положението беше отново тежко и лошо поради Светослав, тъй като Елтимир мина на негова страна. И императорът беше в безизходно положение и бързаше да спре напредването му, понеже те [българите] опустошаваха крепостите край Хемус, а множеството от тях завземаха по споразумение – Ктения и Русокастро и твърде много други, а и селищата край Созопол и Месемврия, именно Ахтопол и Анхиало, вече изнемогваха и изглеждаше, че са готови да се предадат. Положението прочее на Изток не му позволяваше да насочи вниманието си към другите неща. Все пак, обезпокоен от неудържимото положение, той реши да изпрати на Запад сина си император. И като приготви необходимото за заминаването, проводи заедно с него и протостратора Глава от Тарханиотите, мъж войнствен и опитен във военните работи, но най-много със съветите, защото подаграта му пречеше много, за да може да действува успешно. Прочее западните войски се събраха около младия император, който стануваше във Виза. Но те, изглежда, не бяха достатъчни, за да се противопоставят. Все пак, когато българите се появиха около Созопол, императорът изпрати заедно с мнозина други българина Войсил, който е най-малкият брат на Смилец и Радослав. Той нападна бързо и като внуши голям страх у враговете, веднага обърна в бягство настъпващите българи. Когато преминаваха така безредно през реката Скафида, сполетя ги нещастие – мостът се срути, и така реката и мечът си разделиха нещастниците, като настъпи обикновено избиване. Това поощри българите, които имаха обичай да освобождават невредими пленените с изключение на знатните и големците, така че се случваше да загинат само тези, които се противопоставяха в сражението. Но сега те, понеже нашите претърпяха поражение поради променливата съдба и непостоянния Марс, настъпиха срещу Одрин, грабеха плячка и не се поколебаха да избият мнозина. От това императорът много се наскърби.”

Из “История” на Георги Пахимер:

“И тъй като щеше да отива в Одрин [императорът], трябваше да въоръжи достатъчно войски. Затова той събра от Изток много опитни войници, но те бяха без средства и нуждаещи се. Стараейки се да ги задоволи според възможностите си, той изпрати в столицата и нареди да насекат много пари от неговите скъпоценности, изработени от злато и сребро, като в това го поощряваше и императрица Мария (повечето от скъпоценностите бяха от нейната зестра, донесени от дома й). Това стана по най-бърз начин и той приготви войска от хиляда души. После много самоуверено тръгна с тях към Одрин. Той остави в него императрицата и след като се помоли на Богородица, на двадесет и трети посейдон [23 август 1304 г.] нахлу враждебно в земята извън Зигос [Стара планина], която наричат и Романия. И употребявайки старата поговорка, обърна в мизийска плячка земите от Ряхово до Стилвнос [Сливен] и чак до Копсис и отрязаха Елтимир. А като извърши отново същите опустошения и прекоси за кратко време вражеската земя, той се върна в Одрин.”

Из “История” на Георги Пахимер:

“Освен това Светослав жадуваше за мир и искаше да се сроди с императора и затова изпрати при императора за посредник в своите искания бившия патриарх Йоан, който бе пленен заедно със созополци. А императорът отлагаше, но отстъпи пред необходимостта. Той проводи пратеници и одобри мирът да се сключи според желанието му. А онзи искаше да вземе една от дъщерите на император Михаил. А градовете, които бе успял да превземе, той не освобождаваше, но смяташе, разбира се, да ги запази за децата и приятелите си. Императорът, искайки да постъпи другояче, забавяше това споразумение. И междувременно онзи, бидейки в трепетно очакване, позволи тамошното жито да се превози с кораби. И така ромеите се снабдиха с жито и станалото бе лекарство срещу глада.”

Из “История” на Йоан Кантакузин:

“Междувременно при него [Андроник ІІІ] пристигна пратеникът Мартин от страна на Светослав, царя на мизите, който бе женен за сестра му Теодора, заедно с триста тежковъоръжени конници мизи под предлог, че ще му помагат, понеже молеше за помощ поради войната с дядо си. Обещаха, че ако иска и повече войска, то зетят с готовност ще му я даде. А в същност [те целеха] да го хванат и да го отведат при Светослав, ако видят, че императорът няма войска. Това стана ясно от събитията след това. А Мартин, като видя, че войската следва императора, веднага се върна в родината си. А императорът, като пътуваше на преходи, разположи се на лагер с войската в деня преди петдесетница при река Черна.”

Из “История” на Йоан Кантакузин:

“По същото време Светослав, царят на мизите, който бил женен за сестрата на младия император, заболя и умря. Георги [ІІ] Тертер, негов син, пое властта над мизите. Когато войната между двамата императори още продължава и когато Андроник Палеолог, началник на подвластните на ромеите области в Родопите, се отметна от младия и премина на страната на стария император, Тертер, като нападна ония градове и опустоши другите, завзе Филипопол, голям, многолюден град, защитен с пехота и конница, разположен в много удобно място, така че той бе най-самозадоволяващ се от другите градове на континента. А завзе Филипопол по следния начин. Един от близките му в Цариград от омраза към младия император тайно го осведоми, че жителите на Филипопол воюват заедно с младия император, а другите местни жители били заети с прибирането на реколтата. Затова, ако нападнел, щял да го завладее, понеже бил с малко хора. Следвайки това внушение, той лесно покори града, понеже беше без защитници. Младият император след мира дойде в Димотика. Тертер изпрати войска, която нападна и опустоши градовете около Одрин. Императорът ги преследва до пределите на Мизия и като ги нападна ненадейно, едни от тях изби, други хвана живи и само малцина се спасиха поради настъпване на нощта. Войниците разграбиха лагера им и отмъкнаха плячката. След това сражение императорът разбра, че трябва не само да се защищава от нападащите мизи, но и сам да ги напада. И като събра достатъчно войска, след тридесет дни нахлу в Мизия и опустоши значителна част от нея, но не взе никакъв пленник (понеже имало обичай у мизи и ромеи при нападения да не се поробват едни други), а награби добитък и много друга плячка...”

Из “История” на Йоан Кантакузин:

“Докато младият император пребиваваше в Цариград, Тертер, царят на мизите, умря. След неговата смърт градовете между Месемврия и Стилбнос [Сливен], подвластни на мизите, доброволно се присъединиха към ромейските императори. И старият император изпрати началници на предалите се градове, които сам избра.”

Из “История” на Йоан Кантакузин:

“Войсил, брат на предишния цар на мизите, който бе беглец при ромеите, когато узна за смъртта на царя на мизите, се върна и сам си подчини останалите градове на Мизия от Стилбнос до Копсис, които му се подчиниха доброволно поради племенна общност. Същевременно той извести с пратеници императора, че и той, и съпровождащата го войска ще му бъдат подчинени, и императорът нареди да се нарича деспот на Мизия. Младият император [Андроник III], който бе отгледан от дядо си – императора [Андроник II], като събра войската от Цариград и Тракия, отиде да превземе Филипопол. А когато той дойде там, Войсил го срещна заедно с подчинената си войска, за да започне войната. Те се разположиха на стан около града и го обсадиха, но тъй като вътре имаше достатъчно войска, те нищо не постигнаха, а претърпяха поражение. Защото Тертер едновременно със завземането на Филипопол, като се страхуваше да не би ромеите да го завладеят с внезапно нападение, както и сам бе направил поради малочисления гарнизон, и още повече, че беше на границата между неговите и ромейските владения, той прати да пазят града 1000 конници алани и мизи [българи] и 2000 тежковъоръжени пехотинци, които се считаха за най-добри сред тях. Началник на всичките бил Иван Русина, сръчен и твърде опитен в стратегията. И те, като умря царят им [Георги ІІ Тертер], не изоставиха града, но останаха да го пазят. Тогава обсадени от императора, те никак не излизаха извън вратите, наредени като за сражение, и като залостиха вратите, защищаваха се упорито и нанесоха много вреда на императорската войска. И тъй императорът ги обсажда непрекъснато в продължение на четири месеца, като всекидневно се сражаваше. Когато вече загуби надежда да го превземе, един от германците, специалист по обсадните машини, понеже градът, изглежда, бе удобно разположен за превземане, внуши на императора истинска надежда за превземането му. Той по заповед на императора направи машина. А тя бе такава. На шестнадесет колела съоръжи дървена постройка, която можеше да побере 100 мъже, които трябваше чрез тикане отвътре да движат машината. Отгоре на постройката имало дървена кула с пет площадки, така че във всяка площадка щяло да има по осем души, които щели.да стрелят е латински лъкове, наречени чангри. Те щели със стрелбата си да прогонят хората по стените. Когато машината била направена вече и тежко въоръжените войници, и тия, които трябвало да я движат, били наредени, цялата останала войска с вдигнати знамена и под звука на тръбата се втурнала срещу крепостта. А кулата, раздвижена от хората отвътре, тръгвала, както изглеждало, като че ли се движела сама. Защото никой от намиращите се вътре хора не се виждал отникъде, за да бъде улучен. А когато се доближила на един хвърлей, тези от дървената кула стреляли срещу тия върху стените. А те, като не можели по никакъв начин да противодействат и понеже изстреляните стрели от чангрите силно и лесно прониквали и преминавали през цялото им въоръжение, били наранявани от стрелите, а някои умирали. Като се задържали малко, след това отстъпили, оставяйки стената незащитена. Понеже дървената кула щяла почти да се допре до стената на града, случило се следното нещо. Пред стената на града от старо време бе построена цистерна за събиране на вода. Тя бе покрита с греди и дъски и понеже отгоре имаше натрупана пръст, тя не се виждаше и никой дори от местните жители отдавна не знаеше, че има покрита цистерна. А и гредите издържали колите и каквито тежести минавали по нея. Когато кулата се намирала върху нея, гредите се счупили и тя пропаднала в цистерната. От хората, които били вътре, никой не загинал, но всички оцелели. Филипопол, който се изложил на такава голяма опасност, избягнал завладяването. Защото вътре се окуражили, изкачвали се и се защитавали от стената, а войската на обсадителите престанала да напада.”

Из “История” на Йоан Кантакузин:

“По същото време мизийските велможи, след като техният цар [Георги ІІ] Тертер умря без наследник, извикаха и обявиха за свой цар Михаил, владетел на Видин и син на техния деспот Срацимир, който произхождал от мизийски и кумански род, и му предадоха Търново, където бяха техните дворци и цялата останала власт. А той събра своята войска и немалко съюзна от угровласи, като взе и скитска войска, реши, че не трябва да напада ромейския император, който обсаждаше Флипопол, понеже чувствуваше, че не е достатъчно силен, но потегли срещу градовете, които след смъртта на Тертер минаха на страната на ромеите. Те бяха в планински места, които защищаваха съратниците му скити и други съюзници стрелци. Той ги нападна и опустошаваше земята, като обсаждаше градовете… След като завладя тази земя, той [Михаил III Шишман] с цялата си войска се втурна в ромейска земя и оплячкоса всички по-горни области на Тракия чак до Вира, като ги преброди най-много за дванадесет дни. Но не взе много плячка, понеже селяните предвидливо се затвориха в крепостите и градовете. Младият император, който се намираше в Димотика, не се противопостави на мизите, понеже нямаше достатъчно събрана боеспособна войска. Обхвана го голяма мъка, тъй като не можа да се противопостави на неприятелите. Удряйки с крак в земята, обхванат от гняв и като се подготви, съобщи на Михаил, който се връщаше: “Ти събра подвластната си войска, нахлу в нашата земя и я опустоши, колкото можа. Понеже аз не мога да се сражавам с тебе сега в редовен бой, най-добре би било да се сражаваме в единоборство.” А той отговори, че няма ум ковачът, който може да вземе нажеженото желязо с клещи, а вместо с тях си служи е ръка. И самият той щял да предизвика голям смях, ако рискува не с голяма и добра войска, а със собственото си тяло. Поради това той не щял да направи онова, за което императорът го подканял. Императорът бил обхванат от гняв, понеже Михаил го надхитрил в играта. А след малко, когато щели да се свържат в здраво приятелство, те щели да се сражават заедно срещу други неприятели. Михаил отговори по този начин и се върна в Мизия.”

Из “История” на Йоан Кантакузин:

“А Михаил, царят на мизите [българите], настроен враждебно срещу краля, архонта на трибалите [сърбите], поради някакви недоразумения, се подготвяше да воюва срещу него… Той предпочете да се срази с царя на мизите и като пристигна, разположи се е цялата си войска на лагер до него в удобно място, с тесен и мъчнодостъпен проход. Там постави пехота да го охранява така, че никой да не може да го нападне през него. Те водили преговори помежду си и като не могли да се разберат, решили, че трябва да воюват. Съгласили се да сключат примирие за един ден, за да се сражават на следния ден. Тъй като вече не достигала храна в лагера на мизите, царят Михаил решил, че трябва да изпрати отбрана войска за храна в деня на примирието. И по-голямата част от войската се пръснала по околните места за грабеж. А кралят, като видял пръснатата войска на мизите и като счел, че моментът е удобен да се нахвърли върху Михаил, който бе надхитрен от него, с най-голяма бързина взел въоръжената войска и като довел триста тежко въоръжени алемани, пренебрегнал договора и потеглил срещу мизите. Като видял идващата войска на трибалите, Михаил разбрал, че е излъган, но и сам с възможна бързина въоръжил войската и я извел за сражение. И преди да се подредят, трибалите нападнали, обърнали мизите в бягство и ги победили напълно. Едни от тях избили в сражението, а колкото хванали живи, взели им оръжието и ги освободили. Защото не бе редно да се поробват помежду си, тъй като бяха едноплеменни. Михаил, ранен смъртно, бил хванат още жив и отведен в лагера на неприятелите. И като живял малко, умрял. Трибалите разграбили лагера на мизите.”

Из “История на Йоан Кантакузин:

“Щом заел властта, той [цар Иван Александър] взел колкото войска имало у мизите и немалка съюзна скитска войска и се отправил на поход срещу предалите се преди това доброволно на императора градове. И освен Месемврия едни от тях си подчинил с оръжие, а други доброволно. Императорът, като научи за това, реши, че не е нужно да остава в Солун, но се вдигна оттам и пристигна в Цариград. И най-напред изпрати за началник в Месемврия протостратора Синадин. Той се страхуваше да не би жителите на Месемврия да се отметнат, преди да бъде приготвена войската. Нареди да се събира войска в Цариград и сам се готвеше да воюва срещу мизите... Той се вдигна от Цариград и след малко дни нахлу в Мизия и опустоши известна част от нея: като премина Хемус, отново доброволно си подчини другите градове, които преди това притежаваше. А Анхиало все още се владееше от мизите. Защото [Иван] Александър, царят на мизите, като узнал за нахлуването на императора, бързо се притекъл на помощ с цялата си войска от мизи. И като пристигнал, разположил се на лагер при Айтос, отстоящ недалеч от императора, който се бе разположил на лагер при Русокастро.”

Похвала за цар Иван Александър

“Слава на прединачалното начало и на безначалното божество, сиреч на пресветата Троица – на Отца, Сина и Светия Дух, който помага във всяко начало и завършва бързо полезните [дела], защото без него ни слово, ни дело се осъществява. С неговата благодат и помощ се започна и се завърши това скромно дело, наречено Песнивец с всичките тълкувания и отговори, в годината 6845[= 1337], индикт 5, по повеление на превисокия наш цар – богоизбрания и боговенчания Иван-Александър!
Затова, като сме се събрали, да прославим Бога и заедно да ликуваме. Истинна песен да отправим към Христа, царя на всички, венцедателя и свишедаруващия, вседържителя, който ни даде великия войвода и цар на царете – великия Иван Александър, най-прославения сред всички, старейшина и военачалник, силен в битките, любезен и приветлив, румен и излъчващ доброта, красив на вид, с прибрани колене и правоходец, гледащ сладко с очите си към всички, неизказания праведен съдия за сираците и вдовиците. Кой, прочее, ще кажа, от нас, който е видял царя, ще се завърне скръбен в дома си? Той ми се струва втори древен Александър с военната си сила. И той като него отначало завзе много земи с крепкост и мъжество. Такъв се яви пред нас великият Иван-Александър, царствуващ над всички българи, който се прояви в големи и силни битки. И силно унижи гръцкия цар, като го плени и завзе със сила [от него] градове – Несебър и цялото Поморие с Романия, а заедно с тях Видин и цялото Подунавие чак до Морава. Останалите градове и села, области и селища тичаха и се прекланяха пред нозете на този цар. И като хвана в ръцете си всичките си врагове, подчини ги под нозете си и установи пълна тишина във вселената.
Струва ми се, че този цар се яви нов сред царете Константин по вяра, благочестие, сърце и нрав. Взел за свой скиптър победоносния кръст, прогони и разпръсна всички съпротивни и надменни сили с явяването и показването на тази хоругва. Както постъпваха и споменатите израилтяни в техните битки, когато се сражаваха с противниците си, така и този цар на българите, като се уповаваше на такова победоносно дърво, могъщо победи всички сили и ги разгони с помощта на кръста. Никой от първите царе не ми се струва такъв цар като този велик цар Иван Александър, похвала и слава на българите. Вижте сега, малки и големи, и положете знамена и трофеи пред победоносния български цар. Елате сега, патриарси и светители, монаси и иноци; съдии и боляри, и целият църковен клир; обикновени роби и свободни; велможи и цялото войнство, и сърадвайте с неизказана радост, и въздайте слава на великия цар Христа Бога, венцедателя, и към него възвисете победни песни. Троице света, пази царя български, закриляй го и го укрепи! Дай му победа над противниците му и низвергни враговете му докрай! И дари му дълги години, Боже на всички! Аз пък ще му изплета радостна похвала, казвайки: Радвай се, български царю, радвай се, царю над царете! Радвай се, от Бога избрани! Радвай се, милостиви, радвай се, боговенчани, радвай се, велики! Радвай се, богохраними, радвай се, воиноводче! Радвай се, застъпнико на верните, радвай се, българска похвало и славо! Радвай се, царю Александре, радвай се, Иване! Радвай се с благочестивата си съпруга, с царица Теодора! Радвайте се с вашите сладки чеда – цар Михаил-Асен, Срацимир и Асен! Радвай се, Търнов граде! Радвайте се негови градове и области, радвайте се и пак се радвайте, защото имате такъв цар! Бог да го укрепи в неговата сила и да му даде царството небесно, и да го всели в чертога на своето селение в безконечните векове, винаги и сега, и вовеки веков, амин.”

Из “История” на Йоан Кантакузин:

“Понеже всичко около брака на дъщеря му бе готово, [императорът се] вдигна от Цариград и пристигна в Адрианопол, за да извърши там бракосъчетанието. Пристигна и царят на мизите Александър заедно със сина си Михаил Асен и той, провъзгласен от него за цар. И в Адрианопол бяха изпълнени благословии и каквито обреди са определени от църквата при брака. В така наречените Комнинови ливади, отстоящи недалеч от града при така наречената река Тунджа, бяха приготвени ястия и напитки и всичко каквото е измислено за приятно прекарване на празненството. След като осем дни ромеи и мизи отпразнуваха заедно брачното тържество на своите царе, на деветия ден на разсъмване цар Александър и мизите с дъщерята на императора, тяхна царица Мария Палеолог, се върнаха в Мизия. Много знатни ромеи я следваха чак до Търново. А там останаха определените от императора лица, които щели да бъдат винаги с дъщерята, а останалите се върнаха у дома си.”

Из “История” на Йоан Кантакузин:

“А когато бе в Димотика, всякак се стараеше да направи напълно готови за военни походи сенаторите, обитаващи тракийските градове, и войската, а също така и ромеите. И той направи това в разстояние на няколко дни. После като узна, че царят на мизите Александър се е разположил на лагер с войската си в Стилбно, градче, подчинено на мизите и намиращо се в пограничните области на неговата и на ромейската държава, реши, че трябва да проводи пратеничество при него. И като проводи пратеници, съобщи, че се намира в Адрианопол и желае да разбере дали той предпочита повече войната, отколкото мира. Защото отсрочката, която бе дал на неговите пратеници, когато бяха в Цариград, вече изтичаше. А Александър, виждайки, че ромеите не са се изплашили, както мислеше, но са готови да се защищават срещу тия, които искат да ги обидят, и не можейки да ги убеди нито със заплахите по пратениците, нито с подготовката си за война да постъпят според желанието му, и считайки, че за него е безполезно да почне война, съгласи се на споразумение с него. И веднага, като бяха подновени предишните договори и клетви, Александър се върна в Търново в двореца си.”

Из “История” на Йоан Кантакузин:

“И Александър, царят на мизите [българите], като не можа да завземе Адрианопол, дойде до Димотика и се разположи на лагер, без да преминава Хеброс. Като отдели немалка част от войската си, изпрати я да опустошава градовете в Тракия. Случи се така, че войската, която се връщаше от Цариград с пинкерна Ангел, срещна немалък брой от тях и ги изби в сражението, понеже бе по-силна. А същевременно и персийската [турската] войска, която дойде по крайбрежието на Тракия за плячка, като срещна случайно останалите мизи, изби и плени някои от тях. Останалите се върнаха в собствения си лагер не само без нищо, но след като бяха загубили мнозина от своите. Александър, въпреки че преди това се отнасяше презрително към императора Кантакузин, сметна, че не може да му се противопостави ни най-малко, понеже бе притиснат от две страни – от ромеи и от перси; освен това, като узна, че императорът има достатъчно голяма и храбра войска в Димотика, уплаши се и за останалите да не би храбростта му да му навреди. Затова той проводи пратеничество и поведе разговор за мир. От близките на императора тези, които бяха млади и по-дръзки, го съветваха да не приема мира. И го поощряваха повече към сражение. Той обаче не скланяше, като смяташе, че войната не ще им донесе никаква изгода. „Защото – казваше той, – ако бяхме водили борба само с мизите, смелостта ни би имала някакъв смисъл, а сега ние трябва да обмислим как да се браним не толкова от тях, а по-скоро от тези в Цариград. Защото, ако победим мизите, ние само ще ги прогоним оттук, което те трябва да направят – било че бъдат победени или не. А ако ние сами бъдем победени, ще доведем неприятелите като че ли нарочно срещу нас. Така че какво по-изгодно и по-полезно би било за тях, отколкото ние самите да извършим поради безумие това, за което те се молят? А освен това понеже и Александър не ни е дал сериозен повод за война, бихме постъпили несправедливо, ако не пожелаем да сключим мир. Защото той не би потеглил на поход срещу нас, но като пристигна по друг повод, нареди им, без да иска. И така, понеже войната не е от полза за нас и понеже нямаме справедлив повод [за нея], трябва да предпочетем мира.” Това каза той и като повика пратениците, преговаряше за договора. И тъй като и те бяха готови да се споразумеят, той им даде дарове и ги отпрати в техния лагер. Той проводи пратеничество при Александър и сам потвърди договора. Макар царете да желаеха и лично да се срещнат, за да заздравят повече приятелството, настъпилата тежка зима им попречи. Поради това войската на мизите се върна в страната си, понеже не можеше да издържи на палатки, като им измряха от студ известно число войници и коне...”

Из “История” на Йоан Кантакузин:

“Гражданите на Димотика, когато узнаха, че императорът [Кантакузин] отново се е върнал при трибалите [сърбите], се изплашиха и изпълниха със страх и смущение... Решиха, че трябва общо да се посъветват и да проводят пратеничество при Александър, царя на мизите, а освен това да сключат договор с него, за да им стане съюзник и приятел и да им помага срещу неприятелите и да се грижи за всичко, което подобава на приятел към приятели. И ако императорът Кантакузин се върне, той щял да му благодари за съюза и за приятелството, а ако се случи да умре във война или по някакъв друг начин, преди да се върне, градът щял да му се предаде, като се отдели от ромейската власт... И [Александър] употреби всички средства, за да възпрепятствува завръщането му или пък, ако може, и да го погуби. И провождайки често пратеничества при краля [Стефан Душан] и при сестра си Елена, жена на краля, той ги подканяше да не пускат императора Кантакузин, но вързан да го пазят в затвора или дори да го убият, защото така би било възможно без усилие да завладее ромейската империя. Но кралят сметна внушенията му за неразумни и не ги прие, още повече че и жена му го подтикваше към същото. А Александър изпрати войска, колкото смяташе, че е достатъчна за обсадата на жителите на Димотика, и й заповяда да пази разположилите се наоколо на лагер под предлог, че ще помага срещу ромеите, които обсаждат града, а в същност, за да затегнат сами още повече обсадата. И всичко бе извършено според желанието му. Понеже ромеите вършеха чести нападения, но твърде бързо се оттегляха, жителите в Димотика използваха случая и опустошаваха тракийските градове и през нощта, и през деня и чрез грабеж и плячка си набавяха необходимото за живот. А мизите нападаха и непрекъснато напираха в продължение на много дни и, разбира се, положението се влоши, тъй като всички рискуваха да погинат от глад. Наистина мизите пречеха еднакво и на ромеите да нападат жителите на Димотика, и на жителите да излизат от града... Разбира се, по такъв начин те поставиха жителите на Димотика в тежко положение, защото бяха извънредно много притеснени от оскъдицата. Императрица Ирина видя опасността и затова заповяда [българите] да се оттеглят от града, понеже нямало нужда вече от тяхната помощ, тъй като те достатъчно помогнали. Заради тази помощ те изказаха голяма благодарност не само на техния цар, но и на самите тях. А те казаха, че по никакъв начин не щели да се оттеглят, но оставали твърдо там, за да помагат, защото техният цар им бил наредил така. Този отговор предизвика голямо смущение и страх всред жителите на Димотика. Защото гибелта им изглеждаше неминуема... А мизите [българите], които се бяха разположили на лагер около Димотика, узнаха след известно време от съгледвачите си, че множество персийски кораби [турците на Умур] са навлезли в устието на Хеброс, и от страх и смущение се тъпчеха помежду си и веднага отстъпиха, като не знаеха къде да се скрият. А гражданите на Димотика, като не знаеха причината на бягството, се учудваха какво ли е смутило толкова мизите.”

Из “История” на Йоан Кантакузин:

“А понеже той нямаше успех в обсадата на Перитеорион, изгори приготвените машини и след като цялата флота отплува за родината си, сам заедно с Омур и 6000 отбрани перси [турци] пристигнаха в Димотика... Той прекара малко дни в Димотика и след това замина за Родопа. И веднага всички градчета в Мора минаха на негова страна – освен едно, наречено Ефрем. Миналите на негова страна градчета не претърпяха нищо лошо от персите, които обаче жестоко опустошиха Ефрем. Той постави за управител на градчетата брата на жена си Йоан Асен и веднага се върна в Димотика. Като изпрати ромейска и персийска [турска] войска срещу градовете в Тракия, той искаше да му се подчинят. Понеже не му се подчиняваха, опустоши ги, доколкото бе възможно, а всички села бяха разрушени и поробени и се предаваха на близките им. И мнозина загинаха... Тъй като имаше и друга област в Родопа, подчинена на ромеите, наречена Станимака и Цепина, в които градове имал и не по-малко от хиляда твърде храбри конници и много пехота, той реши, че трябва да се отправи на поход срещу тях. Те излязоха от Димотика и дойдоха до Мора. Там, понеже Умур заболя, останаха, докато оздравее...”

Из “История” на Йоан Кантакузин:

“Императрица Ана, патриархът, великият дук и останалите знатни решиха, че трябва да се проводи пратеничество при Александър, царя на мизите, за да им помага срещу император Кантакузин. Защото персийската войска опустошаваше и неговата страна. И той обеща, ако му дадат като награда за помощта градовете при Станимака и Цепина, по-големи и по-малки. заедно с намиращата се в тях войска. А те бяха девет: Цепина, Кричим, Перущица, Света Юстина, Филипопол, град забележителен и голям, Станимака, Аетос, Беаден и Косник. Войската по-рано била над 1500 души. А тогава – по време на ромейската война, понеже [войниците] бяха избити, бяха останали малко повече от хиляда, всички твърде храбри и неотстъпващи по храброст на някои от останалите воюващи при ромеите. Те, когато узнаха молбата на Александър, предадоха на драго сърце градовете, понеже се уплашиха, както изглежда, да не би, ако и тези градове минат на страната на император Кантакузин, да ги имат за неприятели вместо съюзници и подчинени. И като че ли по споразумение предпочетоха да имат за съюзник повече Александър, отколкото император Кантакузин за неприятел. Така те проявиха голяма грижа и старание да не отслабне властта на ромеите. Когато Александър получи градовете, те поискаха [от него] военна помощ според уговорката. А той казал, че не може [да я даде], докато персите пребивават в Тракия. Ако могат по някакъв начин да ги убедят да се върнат в Азия, тогава вече на драго сърце ще потегли срещу Кантакузин ...”

Из “История” на Йоан Кантакузин:

“Когато императорът [Йоан Кантакузин] обсаждаше Перитеорион и се приготви да го нападне със стълби и машини, крепостите Света Ирина и Повисд в областта на Меропа минаха на неговата страна. Жителите им дойдоха при императора и го помолиха да им назначи управител. Заедно с тях в същата планина живееха в неукрепени села и други номади, които поради благоразположеността си към императора (защото му бяха подчинени по-рано, още докато беше жив император Андроник) от всички други първи пристигнаха и доброволно се подчиниха на императора. Като обмисли кого да им постави за началник, реши, че трябва да повери властта над тях на Момчил не само поради това, че са едноплеменни, но и затова, че не му липсва храброст и смелост в сраженията и е твърде опитен в плячкосванията и грабежите. Този Момчил по род бе мизиец [българин], но поради плячкаджийство и грабеж избяга оттам и отиде при ромеите, където бе зачислен от императора в списъка на стратиотите, Понеже винаги с удоволствие плячкосваше и опустошаваше много Мизия, понеже познаваше местата, той бе често съветван от управителите на пограничните области между мизите и ромеите да не започва война и да не върши такива опустошения, понеже бяха в договорни отношения. Той изобщо не можеше да се убеди и за известно време мируваше, но след това отново се захвана със същите работи. И той щеше да бъде наказан за злодеянията си, понеже стана омразен на мизите заради грабежите и не се доверяваше на ромеите, които искаха да го хванат. Затова избяга при трибалите [сърбите] и там прекара продължително време. След това император Кантакузин пристигна от Верея в Перитеорион, а той, който малко преди това се отметна от краля на трибалите, се присъедини към императора. Като видя, че той е подходящ за тази служба, предаде му крепостите и останалите села в Меропа, които бяха немалко. От тях Момчил събра немалка разбойническа войска. Конниците бяха малко повече от триста, а пехотинците – над 5000. Тогава императорът му повери командуването над всички тях и нареди да опустошава градовете, които не биха минали на страната на императора.”

Из “История” на Йоан Кантакузин:

“Императорът се зарадва, че е отстранил Александър, и се готвеше да нападне жителите на Хераклея, които бяха благоразположени към младия император [Андроник ІІІ]. Момчил, убеден от цариградчани да почне война срещу императора, като узна, че той е пристигнал в Димотика, нападна Абдера, където стояли на котва пристигналите в помощ на императора петнадесет кораба, пратени преди това от Умур. Те се охраняваха от двеста и петдесет перси [турци], а останалите следваха императора. По време на това нападение Момчил изгори три от тях, понеже останалите се спасиха. Нито един персиец не загина. А един човек пристигнал при хората на императора и съобщил, че Момчил при нападението бил изгорил всички кораби и бил избил стражите, като никой не е успял да избяга. Тези, които бяха въоръжени, веднага се втурнаха срещу Момчил. Императорът се опита да ги възпре, за да се отправят на поход срещу него със съответната подготовка и бързина, след като се завърнат от Хераклея, и доказваше, че походът срещу Хераклея е по-важен от всичко. А те отвърнаха, че няма нищо по-важно от това да отмъстят за гибелта на сънародниците си. Императорът видя, че не може да ги обуздае, и изпрати ромейска войска, за да опустоши владенията на Момчил, който вече явно се бе отметнал, а и защото се страхуваше за варварите да не бъдат избити от него, който имаше боеспособна войска и не отстъпваше на никого от тогавашните [военачалници] по храброст и мъжество.”

Из “История” на Йоан Кантакузин:

“Императорът събра хората около себе си и в боен ред се устреми през Месина към Комотини. Момчил, като видя, че те не побягнаха изведнъж, но заминаха бавно и в боен ред, уплаши се да не настане смут около него и да ги нападнат изведнъж неподредени и разпръснати, ако са останали в засада в развалините на града. Затова той събра войската си, която бавно потегли в три отреда. Когато императорът и хората около него бяха извън развалините [на града] и нямаше никакво подозрение за засада, хората на Момчил се нахвърлиха неудържимо върху тях. След като всички се втурнаха да бягат, тия от неприятелите, които бяха изтичали напред, се намериха близо до императора (защото той бе останал последен от другите). Той се защищаваше, заобиколен с тия, които бяха успели да се притекат първи. И когато императорът влезе в бой с неприятелите, конят му бе убит. Един от приближените на императора, който беше там, по име Ланзарет, слезе от коня си и го даде на императора, като същевременно му помогна да се качи. Когато се качваше на коня, някой го приближи и го удари с меч по главата, без да му навреди нещо, понеже здравият шлем издържа на удара. После той се бранеше през целия път, като нанасяше и получаваше удари (защото мнозина неприятели бяха връхлетели върху него) и така пристигна в Комотини, спасен като по чудо... Така, без някой да очаква, императорът се спаси от толкова голяма опасност, а Момчил незабавно се върна...”

Из “История” на Йоан Кантакузин:

“А Момчил след малко, когато нападналата го войска се върна, проводи двама от пленниците, Апелмене и Теодор Каваларий, при императрица Ана и искаше възнаграждение за съюза и за участието си в битката срещу неприятеля. Тя радостно прие молбата и го провъзгласи за деспот. Той проводи пратеничество и при императора и го молеше да му прости, понеже се показал неблагодарен и се отблагодарил лошо на благодетеля си. Съобщи му, че вече не ще действува необмислено. Императорът, като видя, че е безсмислено да отмъщава тогава и че е безполезно да има Момчил за враг, който може да вреди, помири се и му прости, изчаквайки удобния момент. След като научи, че той е провъзгласен от императрицата за деспот, сам го удостои с титлата севастократор. [Момчил] реши, че е удостоен от него повече, отколкото от императрицата, и, разбира се, желаеше да бъде за кратко време на страната на императора... Същевременно царят на мизите [Иван Александър] развали договора с императора и обеща, че ще помага... Когато ставаха тия неща и Момчил, който бе удостоен от императрицата и се нарече деспот, почна веднага война срещу императора, за да опустоши градовете в Салкидика, колкото бе възможно... А Момчил се издигна и стана вече велик поради гражданската война всред ромеите и като сметна, че е достатъчно силен да образува свое царство, едновременно се отметна от император Кантакузин и от императрица Ана, макар че бе удостоен от нея с титлата деспот. Той воюваше едновременно и с двете страни и си подчини градове и села. Най-много бе безпощаден към сина на императора Матей, който го нападаше и вършеше постоянни грабежи. Той беше събрал близо четири хиляди конници, всички подбрани по храброст, и изглеждаше, че е непобедим поради храбростта си и природната защитеност на местата, които владееше...”

Из “История” на Йоан Кантакузин:

“Когато дойде в Перитеорион, пристигнала и персийската войска. А преди това настояваше пред жителите на Перитеорион и ги принуждаваше да го приемат, но те не го приеха, а му затвориха вратите, като сочеха варварите и го подканяха да се сражава с тях, та градът да бъде на победителите за храбростта им. Наистина те се бояха да не би, като избегне опасността, да ги накаже жестоко за предателството. Той беше неумолим в гнева си и сурово и нечовешки убиваше негодуващите и наказваше със смърт и при малки, и при по-големи провинения. И затова, за да не изглежда, че изобщо са се отметнали от него, те приеха братовчеда му Райко заедно с петдесет войници, та, ако победи, приемането на братовчеда да послужи като извинение при гнева му. А ако бъде победен и убит, онези, бидейки малцина, не биха били никаква пречка гражданите да направят това, което решат, че е полезно. Момчил нареди войската при укреплението пред града, като смяташе, че ще устои, като има и укреплението, което ще го подпомогне немалко. Персите [турците] прочее нападнаха първи, отблъснаха войската на Момчил, която беше около пет хиляди души, и разрушиха укреплението. Повечето от войската се пръсна за грабеж и същия ден нападна и опустоши всичко до Мигдония. Императорът, който вървеше отзад заедно с Омур и останалата войска, забеляза, че войската на Момчил не е била победена, но че само отстъпва по пътя пред персите. Защото виждаше, че е подредена правилно и в боен ред, поради което изглеждаше, че сражението тепърва предстои... И Момчил също така нареди войските и потегли за сражение. Когато се сблъскаха, стана тежко сражение и войските дълго време устояваха една срещу друга. Все пак войската на Момчил бе победена и мнозина от нея загинаха. Когато войските на Момчил бяха притиснати към стените на града, понеже за конете нямаше изход и място за разгръщане, тъй като оставаше малко пространство между неприятелите и стените на града, а жителите на Перитеорион не бяха наклонни да ги приемат, Момчил пръв слезе от коня, а след него и всички други и те се хвърлиха срещу неприятелите. Сражаваха се пеша, като се биеха мъжествено и устояваха дълго време било поради храбростта си, било понеже градът пречеше да бъдат обкръжени и мнозина паднаха в сражението. Докато Момчил бе жив, храбростта не ги напускаше и те не си предаваха оръжието. А когато и той падна в сражението, останалите веднага предадоха оръжието си и бяха пленени от ромеите и персите, без да може да избяга нито един…
След сражението императорът пристигна в Ксанти, където бе домът и съпругата на Момчил. Жителите на Ксанти, като не знаеха в началото нищо за Момчил, разпитваха за него къде е. Когато узнаха, че по време на сражението той и цялата войска са загинали, оплакаха смъртта на близките му и предадоха града на императора. Императорът прояви голямо внимание към съпругата на Момчил. Той заповяда да не й отнемат нищо от имуществото, но да запази всичко или да остане на ромейска земя, ако желае, или пък да замине за родината си. Защото тя беше от Мизия [България]. Понеже предпочете да се върне в родината си, тя с цялото си имущество замина при мизите.”

Из “История” на Йоан Кантакузин:

“Когато императрицата [Ана Савойска] видя, че й остава само град Константинопол (защото почти всички останали градове минаха на страната на император Кантакузин), проводи пратеничество при някой си Балик, владетел на Карвуна, и поиска помощ. Той радостно прие пратеничеството и изпрати в помощ на императрицата братята си Теодор и Добротица с хиляда отбрани войници. И те, като минаха през крайбрежните градове покрай Понта [Черно море], убедиха ги да се отцепят от императора и да минат на страната на императрицата. Защото се надяваха, че те ще извършат нещо голямо. Императрицата прие мъжете с голяма благосклонност и уважение и омъжи дъщерята на великия дук Апокавк за Добротица и го назначи стратег на ромейската войска. А когато императорът пребиваваше в Димотика, Добротица заедно със своята и ромейската войска нападна Силиврия. Протостраторът Факрасес, оставен от императора с войска в Силиврия, като излезе заедно със силиврийците, влезе в бой с Добротица и го победи напълно. Добротица не познаваше местата и затова командуваше лошо и хвърли конниците в ровове, теснини и лозя. Поради това те бяха надвити и малцина загинаха в сражението, мнозина бяха пленени, като малцина успяха да избягат. По-знатните от тях бяха вързани и държани под стража, а останалите бяха съблечени и освободени. Насмалко и Добротица е щял да бъде пленен, но успял да избяга и се върна посрамен. След това поражение Добротица остана в Цариград вече с жена си ромейката и се радваше на голяма почит от страна на императрицата. А брат му Теодор се върна в родината си с останалата войска...”

Приписка от времето на цар Иван Александър

“Писа се тази книга в дните на благоверния и христолюбивия господар Александър, произхождащ от двете страни от царско коляно, във времената, когато Господ изпрати измаилтяните [турците] по лицето на цялата земя и изпоядоха, и поробиха, и опустошиха…”

Из “История” на Йоан Кантакузин:

“А онези [турците], като сметнаха за немалка загуба да се върнат с празни ръце, се отправиха на поход срещу мизите [българите]. Те избиха и поробиха мнозина по време на този поход, заграбиха твърде много добитък и като никога опустошиха Мизия [България]. А се говореше, че императорът им бил разрешил похода, за да им се отплати за съюзничеството. Той обаче нямал никакво прилично оправдание за избиваните, поробваните и понасящите най-големи мъчения. Защото каква вина имат хора селяни, жени и пеленачета, които ежедневно биват убивани и продавани в робство, биват възпитавани във варварските нрави и закони и биват принуждавани да се откажат от създателя бог? Или каква вина имат опозорените девици, разрушените храмове, потъпканите и осквернени свети предмети, предадени в ръцете на безбожници против всяко право и справедливост?... А пък варварите преминаха в Азия с много пленници от мизите... Сулиман [Сюлейман] направил това, както му наредил баща му. Той се представил за някакво измислено лице и през някакъв брод на Хеброс [р. Марица] се отправил да плячкосва Мизия и отвличайки много добитък и хора, се върнал в Азия...”

Из безименна “Българска хроника” от началото на ХV век:

“Остана Аморат, който бе млад и буен и се опълчваше силно против българите. Той искаше от гърците да го пропуснат, но бе възпиран от множеството кораби и катърги [галери], които Кантакузин много добре хранеше и поддържаше, за да пазят брода на Галиполи. Аморат, както казахме, бе принуден да премине морето. И когато Кантакузин видя, че не може да прехранва войниците по катъргите, понеже не достигаше хляб и свинско месо, а и самата съкровищница всекидневно се изпразваше и дукати и сребро не достигаха, обмисли това и изпрати пратеници в Търново при българския цар Александър да му помогне за прехраната на морската войска, за да пазят брода. Българите обаче, когато чуха това, надсмяха се и поругаха гърците, като не само ги обидиха, но ги напсуваха на жена и майка и ги отпратиха празни. Когато видя това, Кантакузин се нажали много и изпрати пратеници и при сръбските господари Урош, деспот Углеша и крал Вълкашин да помогнат за морските войски. И тези, като чуха това, се надсмяха и поругаха гърците; не само ги обидиха, но ги напсуваха на жена и майка и ги отпратиха празни. Когато Кантакузин чу това, той се нажали много и недоумяваше що да стори. Тогава Кантакузин изпрати при българските царе и при сръбските господари и им рече: “Не пожелахте да ни помогнете, обаче после ще се каете.” Те обаче никак не обърнаха внимание на тези думи, а отговориха: “Когато турците дойдат против нас, ние ще се браним от тях.” Тогава Кантакузин се споразумя с Аморат [Мурад І], положиха клетви и си дадоха един другиму писма, които се пазят и до днес, да не увреждат турците в нищо на гърците навеки нито в Романия, нито в Македония. Турците обещаха да спазват тези неща и тогава Кантакузин даде на турците да преминат през Галиполи.”

Из безименна “Българска хроника” от началото на ХV век:

“Когато това ставаше, и императорът потегли срещу градовете покрай Понта, подчинени на мизите. Защото имаше някакъв спор между него и царя на мизите Александър. И при първото нападение завзе Анхиало, а Месемврия обсади откъм сушата, като построи кула на теснината, където бе пътят. А откъм морето го обсади с кораби. И големият недостиг на вода измъчваше обитателите много (защото черпеха вода от някакъв извор немного далеч от града). Тогава обаче, възпирани от войската, използваха водата (която се намираше в града), в малко количество и лоша. А Александър, царят на мизите, си послужи с много средства, за да прогони императора от обсадата (той прати на града военна помощ от собствената си войска и от варварите [турците] в Тракия, като ги привлече с пари). Това не даде резултати, понеже императорът обсаждаше усърдно защитниците и се сражаваше упорито срещу външните неприятели. Той се отказа от войната, проводи пратеници и обеща, че ще направи всичко според желанието на императора, убеди го да предпочете мира и му даде парите, които бе изразходвал за войната и немалко други неща. Императорът разруши кулата и се върна в Цариград.”

Из “Хроника” на Йоан Кюкюлей:

“След това той [крал Лайош І] нападна с голяма войска подчиненото на унгарската свещена корона Българско царство и като превзе престолния град на царството Видин, си го подчини. Като плени владетеля му на име Срацимир, който се наричаше цар на българите, и като го отведе в Унгария, за известно време го държа под стража добре и почтено в крепостта на Загребското епископетсво, наречено Сомнех [Хумник]. После той го върна във Видин за управление на същото това царство от името и чрез титлата на негово височество с радост при известни споразумения и задължения. И така след това този владетел опазваше повторно обещаната спрямо негово величество вярност и подчинение.”

Приписка от 1365-1369г.:

“Написа тази книжка много грешният и несмисленият по ум Драган заедно с брата си Райко в дните, когато унгарците владееха Видин и голяма мъка бе за народа по това време.”

Из “Савойска хроника”:

“Графът на Савоя [Амадей ІV]се зарадва много, когато неговите хора, които се бяха загубили по море, пристигнаха при него в Тенедос и той попита патриарха на Константинопол и неговите рицари какво да прави и те го посъветваха да навлезе в земите на българския император и да воюва неумолимо с него, докато той освободи от затвора императора на Гърция [Йоан V Палеолог]. Графът се съгласи с това и те се качиха на галерите си и тръгнаха към България в един град, наречен Ахтопол, който обсадиха със стълби. И за да не разберат жителите за тяхното идване, те приключиха доста лесно с Ахтопол, където сложиха стълби, и следвайки река Марм, отидоха пред Созопол, където влязоха със сила. Тръгвайки от Созопол, те влязоха в пристанището Скафида, където се намираха доста турски кораби, които, след като се сражаваха, те превзеха и потопиха. И тъй като това пристанище беше хубаво и сигурно, графът прекара в него няколко дни, докато със сила завладя пристанището и града на Скафида; оттам графът и войниците му отидоха пред крепостта Анхиало, за да се сражават, и обсаждайки я, така уплашиха хората от крепостта, че те се предадоха на графа на Савоя, за да спасят живота си.”

Из “Савойска хроника”:

“Когато графът се върна в пристанището при своите галери, затворниците, заловени в градовете Ахтопол, Созопол, Скафида и Анхиало, накараха да му кажат, че са учудени от това, че той завземаше и разрушаваше земите на българския император [Иван Александър], техния господар, който никога нищо лошо не му беше направил; на което той отговори, че вършеше всичко това, защото българският император беше заловил неговия първи братовчед, императора на Цариград, и че той никога нямаше да престане да воюва срещу българите, докато император Алексий [Йоан V Палеолог] не бъде пуснат на свобода; тогава затворниците помолиха графа на Савоя да пусне няколко от тях, като задържи останалите за заложници, да отидат при българския император, за да поискат освобождаването на гръцкия император. Графът прие тяхната молба и остави да заминат шест от най-разумните, които обещаха да се върнат при него, донасяйки намеренията на своя господар.”

Из Пътеписа на Ханс Шилтбергер:

“Аз бях в три области, които и трите се наричат България. Първата България се простира там, където се преминава от Унгария през Железните врата. Столицата й се нарича Видин. Другата България лежи срещу Влахия, а столицата й се нарича Търново. Третата България се намира там, където Дунав се влива в морето. Столицата и се нарича Калиакра.”

Приписка на книжовника Станислав:

“С волята на Отца, съдействието на Сина и изпълнението на Светия Дух написа се тази книга, наречена свети Ефрем в Злетовската земя, в местността, наречена Лесново, в обителта на светия архистратег Михаил в годините на благоверния и христолюбив български цар Иван-Александър и благоверния и христолюбив свят цар на сръбската и гръцката земя – Стефан, и на великия деспот Йоан Оливер, ктитор на този храм, и при всеосвещения архиерей на тази земя – господин Арсений, който повели на мене, убогия ужмонах, да напиша тези книги. Отци и братя, послушници и настоящи [монаси], не ми отмъщавайте с клетви, а по-добре кажете благословия за мене, защото всеки от вас, каквото и да си мисли, е смъртен пред нашия Господ и Спасител. А и аз искам да избегна заедно с всички вас вечните мъки, понеже не бях писец, но по заповед на господаря си – епископ Арсений – написах тези книги в годината 6861 [=1353], индикт 6. И Бог да прости и в бъдещия век, амин!”

Из бележката в края на ръкописа:

“Това евангелие, като го потърси благоверният и христолюбивият, превисокият и боговенчаният самодържец цар Иван Александър, намери го подобно на светилник, поставен на тъмно място и забравен и оставен без грижи от древните царе. Намери го него с божествено желание този христолюбив цар Иван-Александър и като го показа, преписа се от елински слова на наш славянски слог и така го извади на показ. Отвън го обкова със златни дъски, а отвътре – живописци художествено го украсиха с животворни образи на владиката и неговите славни ученици, със светли бои и злато. Както великият сред светците Константин заедно с майка си Елена изнесе из земните недра животворния кръст, така и той – този четвероблаговестник.
Владееше тогава той скиптъра на българското и гръцкото царство заедно със своята благоверна, боговенчана и новопокръстена царица госпожа Теодора, едноименна с божия дар, и с родения си и превъзлюбен син цар Иван Шишман. Слава на твореца на всички и на неговите благовестници – Матей, Марко, Лука и Йоан, с чиито молитви да получи победа от Бога над воюващите с него врагове и да стъпче главите им под нозете си, амин! Течеше годината 6864[=1356], индикт 9.
Рабът на моя господар – царя, който написа тази книга, се нарича Симон монах.”