Антиосманска съпротива в българските земи през XV – XVII век

1. Османските междуособици от началото на XV век и участието на българите в тях

2. Участие на българите в кръстоносните походи на Владислав III Ягело

3. Първо Търновско въстание - 1598 година

4. Второ Търновско въстание - 1686 година

5. Чипровско въстание - 1688 година

6. Въстание на Карпош - 1689 година

7. Други форми на съпротива

А) Хайдутство

Б) Мирна съпротива

-------------------------------------------------------------------------------------------

Из Писмо на Павел Джорджич до трансилванския княз Сигизмунд Батори:

“Внезапното заминаване на Ваша Светлост [трансилванския княз Сигизмунд Батори] и малкото опит, който имам в този град, дето съм новак, е причината, дето не дойдох... [но] то не ми пречи да дойда чрез настоящето ми писмо... И понеже господин Джовани Марини ми каза, че Ваша Светлост желаел да бъде осведомен за някои подробности от царство България, за да удовлетворя желанието на Ваша Светлост... веднага седнах да стъкмя едно кратко изложение върху душевното разположение на християните, които се намират под... [османска] власт, а също и за причините на решението, които са взели, и за начина, по който се е действало, за да възприемат това мнение почти всички царства...”

Из Изложение на Павел Джорджич до австрийския император Рудолф ІІ:

“Светлейшият княз [Сигизмунд Батори] написа едно писмо до Преосвещения Търновски архиепископ от семейство Рали... същото направи и пресветлият Нунций [папският легат в Трансилвания]... по същия начин се постъпи... с господин Тодор Балина, пръв благородник в Никополския санджак... [Те] се заели да наложат това мнение на четирима владици, сиреч първият преосвещеният Йеремия – Русенски владика, вторият Спиридон – Шуменски владика, третият Ловчанският – наречен Теофан, и четвъртият от Романия [от Тракия], назован Методий, и дванадесет търновски свещеници и осемнадесет миряни от първенците и видните хора на тоя град [Търново], които, всички заедно с архиепископа отишли в черква... положили клетва пред евангелието, че до смърт ще останат съгласни в тая работа...”

Летописна бележка на поп Петър от с. Мирково, Пирдопско от 1690 г.:

“Пиша аз, йерей Петър да се [знае] какво време беше. [Бях] поп на село Мирково, беше и поп Стоян, заедно държахме село Мирково при злочестивия цар султан Мехмед [Мехмед ІV 1648-1687], да го убие бог и да го порази, че той разсипа християнската вяра и големи църкви, и големи градове. [раз]бяга честитата земя Загора, та се яви войска от запад, та дойде досред земята от-Беч [Виена], от [Будим] Буда, от Янек [унгарски град], дори от Златна ябълка [Венеция]. Та се провървиха турци и презморци, татари и каталани, и хинди и минди, и опашата вяра (3). Та ги вдигна цар Мехмед на война, та тръгна сам [той] и Кара кехая му бе везир, та тръ[гнаха]... Това лято изгина турската войска, изби ги латинската войска. Едва избяга цар Мехмед и Кара кехая [Кара Мустафа, велик везир от 1676] назад. И да знае, който чете, да види, че беше от Бога, че даде Бог житото скъпо; сиренето скъпо... а в Загора ръжта вървеше грошове. Та беше зло, и неволя, и зли зими. Да не даде бог вече такива зли години. [Писа се] в годината 7198 [1690]. Та пак излезе Еен [Еген Осман] паша от през морето, та дойде в Цариград при цар Мехмед. И цар Мехмед му даде да владее пашалъка София. Еен паша отиде на война в Будим и през тази година се би с аламанци. И той не можа нищо да направи на аламанците [австрийците], но се върна, та събра цялата турска войска, насочи се срещу цар Мехмед в Цариград и нападна цар Мехмед в Цариград. И стана чудо в Цариград: погинаха аяни, тефтердари, капуджии и бостанджии, а цар Мехмед затвори и това направи брат му Сюлиман (Сюлейман ІІІ 1687-1691). През тази година се случи плодородие на жито, а Еен паша се върна в София. Дойде в София, а гдето мина, той разори аяните. Като дойде в София, поради страх от Еен се изпотровиха аяни, кадии и молли. В София той стоя един месец и цар Сюлиман изпрати куриер до него да отиде да се бие при Белград, но той не пожела да отиде. А царят направи нифрам срещу него, за да се бие. И затвориха клисурите и пътищата, за да не го пуснат. Цял месец стояха турци, рая и кадии по проходите, та Еен паша не можа да мине. Тогава той тръгна да отиде в Белград, но тогава дойдоха алеманите, та превзеха Белград и Ниш. И Еен се спря в Ниш, тези отидоха в Босна, за да превземат Босна. А Еен изпрати войска, та опустоши Кипровец [Чипровец], и погуби и пороби...”

Из “Прошение”, съхранявано в епископския архив на гр. Темишвар от 1725 г.:

“...Българският народ… не сметна за нищо живота си и като излезе от четирите селища Кипровец [Чипровец], Железна, Копиловец и Клисура, нападна град Кутловица [Монтана], където изби мнозина от враговете и други изгони. В това време между другите първенци знаменосецът Иван Станиславич, наречен още и Павлиганич, брат на Михаил Станиславич, и Лука Андренин, пръв техен приятел, така засвидетелстваха своята усърдна грижа... че със слово и дело непрекъснато подбуждаха и останалите българи да не престанат да проливат кръвта си и предано да се сражават... доколкото можеха да бъдат полезни със своите малки сили. Те, макар и да се сражаваха разпалено, но малкото техни хиляди не можаха да устоят срещу силата на враговете, понеже не им идваше друга помощ. Поради това едни от тях бяха избити заедно със семействата им, а други бяха отведени в плен. Тогава фамилията Станиславич понесе по-голяма загуба в сравнение с другите, понеже турците й заграбиха новата къща, построена със стени, лозята, ливадите и мелниците... А достойно е за по-голяма скръб това, че осем еднокръвни роднини на тази фамилия бяха хванати и откарани. За петима от тях и до днес няма никакво известие, а трима бяха откупени от варварите със собствени пари на същата тази фамилия и заедно с останалите избягаха боси, нещастни, ограбени напълно и само живи във… Влахия...”

Из “История” на Силяхдар паша:

“На местното население бе известно намерението на запилелия се преди време из Нишкия капан [покрит пазар] неверник Сраил [Страхил], [да нападне] Кюстендил с 4000 немци, маджари и хайдути и то поискало помощ от софийския мухафъз, везиря Канделджи Хюсеин паша... Хюсеин паша назначи намиращия се пак в София с цялата си свита мютесариф Хамид Ахмед паша и Мехмед – бей на лива Джаник. Докато те се противяха да отидат, неверниците [хайдутите на Страхил] потеглиха и събраха местното население, научавайки, че откъм полето са поставени за охрана 3000 секбани [полицейски части], минаха през планината и нападнаха през нощта вароша Кара Келебек. Стана ясно, че са избити много мюсюлмани... [хайдутите] запалили от разни страни вароша и си отишли. Настанените в крепостта излязоха, дойдоха откъм полето и охранителите секбани и с част от населението на вароша преследваха враговете на вярата. Като ги настигнаха, завърза се сражение и погубиха повече от 200 неверници; една част от ислямските бойци се насладиха на мъченичеството [т.е. загинаха]... Понеже мнозина от населението на вароша загинаха, кадията донесе на Хюсеин паша, а той от своя страна до Викябии хумаюн [приближените на султана], че поради предателството на назначените от него паши неверниците са успели да минат. [Затова] дворцовият капуджибашия Генч Мехмед ага пристигна с хатихумаюн [султанска заповед] и свика диван в София, за да бъдат отрязани главите на двамата [паши]...”