Падането на България под Османска власт и установяване на османския ред в българските земи

1. Търновско царство

2. Видинско царство

3. Добруджанско деспотство

4. Османската експанзия

5. Борбата на Константин и Фружин

6. Налагане на османския ред в българските земи

-------------------------------------------------------------------------------------

Из византийска императорска хроника:

“Тогава прочее [11-15 ноември 1373 г.] братът му Михаил [Палеолог], който тръгна срещу Трапезунд, не го завладя. Когато се завърна, стана зет на деспот Добротица, като взе дъщеря му. И той бе убит от своя шурей [Иванко], наречен Тертер.”

Из Староосманска анонимна хроника:

“Оттогава Мурад се зае от Ески [Баба Ески] да тръгне срещу Одрин. Неговият Лала Шахин беше беглербег [бейлербег]. След това той даде на Лала Шахин войска и го изпрати срещу Одрин. Когато Лала Шахин дойде до Одрин, неверниците на Одрин излязоха срещу него. Това беше жестока битка, много хора бяха избити. Тогава неверниците бяха разбити, избягаха и се върнаха в Одрин. Лала Шахин изпрати на Мурад вест и някои глави. Хаджи Илбек и Евренос дойдоха при Мурад и го заведоха към Одрин. Тогава Тунджа и Марица бяха придошли. Управителят на Одрин през нощта се качил на една ладия, избягал и отишъл в Енос. На сутринта бойците за вярата намериха града празен и населението им предаде незабавно града. Те влязоха в него и така Одрин бе превзет. Това стана в 761 година от хиджра.
Мурад възложи на своя Лала Шахин поход срещу Загра [Загора] и Филибе [Пловдив] и го изпрати там. Те нахлуха там и завладяха тези области, а на Евренос бег той даде областта Ипсала. Евренос бег отиде там и също я завладя. След това те – всеки на своето място, където беше – станаха погранични бегове [бейове].”

Из бележка на монаха Исай Серски:

“Започнах тази книга – т.е. свети Дионисий – в добри времена, когато божествените църкви и Света гора цъфтяха подобно на рай, като градина, напоявана непрекъснато от извори, а я завърших в най-лошите времена, когато Бог се разгневи на християните от западните области. Поведе деспот Углеш цялата сръбска и гръцка войска заедно с брат си крал Вълкашин и много други велможи – около 60 000 избрана войска, и отидоха в Македония [има се предвид административната област – тема – с център Одрин] да гонят турците, без да разсъдят, че никой не е могъщ да се противопостави на божия гняв. Така че не ги изгониха (турците), а самите те бяха убити от тях и останаха там костите им непогребани – много голямо множество. Едни умряха от острието на меч, други бяха отведени в плен и само някои избягаха и си дойдоха. И такава зла и люта нужда заля всички западни градове и области, каквато нито ушите са чували, нито очите са виждали.
След убийството на този храбър мъж, деспота Углеш, измаилтяните се разпръснаха и полетяха по цялата земя като птици по въздуха. И колеха някои от християните с мечове, други отвеждаха в плен, а останалите неверна смърт изгори. Които се спасиха от смъртта, бяха погубени от глад – такъв глад настъпи по всички места, какъвто не е имало в нито една страна от сътворението на света, нито да има след това, милостиви Христе! А които не погуби гладът, те по воля божия бяха изядени от вълци, които ги нападаха и деня, и нощя. Уви, печална гледка беше това! Остана земята пуста, без всякакви блага – без хора, без животни, без плодове. И нямаше княз, ни вожд, ни наставник сред хората – никой, който да ги избави и спаси, а всички се обзеха от страх от измаилтяните и храбрите сърца на доблестните мъже се превърнаха в най-слаби женски сърца. В това време дойде и краят на седмия род на сръбските воеводи, както ми се струва. И наистина живите облажаваха умрелите по-рано.”

Из “Удивителни събития” от Хюсеин:

“Така султанът [Орхан] на исляма прекарал пет години в Румелия и в седемстотин седемдесет и втора година [= 1370/71 г.] спуснал сянката си в Бруса [?]. Той назначил Лала Шахин паша за сердар и го оставил в Румелия. Той се отправил към Самоков и Ихтиман и из пътищата си налетял на Капалъ дервент [Траянови врата?]. Този проход се намирал на един извънредно тесен пролаз между две планини и във времето на неверниците там имало една висока порта, чиито следи още съществуват, обаче разрушена. На тази порта имало неверници, които стреляли с пушки, но те не можали да се съпротивяват на нападенията на ислямската войска и повечето от тях станали храна на мечовете, а някои били навързани. След като разрушили тази врата, [турците] окупирали Ихтиман и раята му била обложена с харадж. След това потеглили към Самоков. Когато достигнали до полето на Чамурлу [?], видели, че неверникът Лае [княз Лазар] с неизброима войска заел най-важните места в полето. Макар в сравнение с войската на неверниците мюсюлманската войска да била малко, но с помощта на всевишния владетел тя победила, езичниците [неверниците, християните] били победени. След като награбили много плячка, [войските] слезли в областта на Самоков и с милостта на преславния господар този железен рудник бил включен в държавата на щастливия султан...”

Из “Удивителни събития” от Хюсеин:

“През седемстотин седемдесет и трета година [= 1371/72 г.] султан Мурад Гази заповядал да се тръгне от Бруса и се отправили към Румелия. Впрочем намиращите се в крайграничните области спахии на няколко пъти искали султана да дойде в Румелия, тъй като наистина Лала Шахин бил ангажиран в завоевания, но само румейската войска не била в състояние да достигне [владенията на] българския княз. По онова време проклетият княз, управителят на българската област, се наричал Константин [?]. Сега тази област е известна с названието Кюстендил. Споменатият княз бил прочут с множеството си владения и конници. В страната на българите се провеждала неговата заповед. Той бил господар на едно княжество, което обхващало златни и сребърни рудници. Възгордявайки се от своята сила, той не се подчинявал на съседните му крале. Обаче величието на султана влияело на сърцето му и когато научил, че [султанът] е потеглил към страната му, знаейки, че сигурно ще бъде победен, той го посрещнал с подаръци и му връчил ключа на крепостта. Когато били предложени условията за подчинение, те намерили благосклонен прием [у султана] и била издадена височайша заповед той да остане управител на своята област срещу определените му джизие и харадж, след което султанът се отправил към Бруса...”

Описание на гр. София в един доклад на османския пълководец Лала Шахин:

“Аз, сердар на османските победоносни войски, които воюват с кюфарските войски в Централна Румелия, няколко пъти опитвам щастието си да превзема и присъединя към ислямската държава обширната, равна и богата равнина на Софийското поле, както и самата крепост София. Но за жалост крепостта не можа по никой начин да се превземе с атаки и щурм отвън. Тая крепост е силна и много яка, та всички наши налитания и атакувания остават безполезни и дори вредни. Големи жертви паднаха от ислямските храбри войници, които се самопожертвуваха като курбан. Аз като румелийски бейлербей сам лично водих храбрите войски на атака, но нищо не се сполучи: връщах се надире без успех. Убедих се, че тази яка и много силна крепост със сила и юначество не ще може да се превземе скоро, ако не се употребят в случая някои хитрости и изкусни военни планове. Да се дават направо безполезни жертви от хора, да се хабят материални средства и да се губи време е доста рисковано и гибелно за нашето завоевателно дело. Преди всичко осмелявам се да ви опиша, според както имах възможност отблизо да узная и да се осведомя, положението и големината на софийската крепост. Последната още от старо време е била добре укрепена отвътре с всички приспособления на военното изкуство. Тя е била столица на кюфирските хакимтекфури и постоянно е била главна резиденция на всички кюфарски [невернишки] военачалници, велможи-сановници и главнокомандуващи. Вътре в крепостта има многобройна кюфарска отбрана армия, войниците на която са едри, мустакати и на вид добре калени в боеве, само че са навикнали да употребяват вино и ракия – с една дума, хора веселяци. Откъм продоволствие крепостта има в себе си изобилно храна: жито, брашно и жива стока – едър и дребен добитък. Софийската котловина е много изобилна в земеделско и скотовъдно отношение, тя може да храни за дълго време огромна армия. Военни провизии, припаси и военно железарски работилници има в крепостта предостатъчно и оттам може да се набавя всичко, що е потребно за войската им. Индустриални заведения, занаятчийници и работилници в София има доста, там се обработват тънки и дебели вълнени и памучни материи, с които се обличат както кюфарските войници, тъй и многобройното население, което живее там. София, заобиколена от близки гори и планини, има преизобилно студени балкански води за пиене на населението и за поене на многобройните стада, с които тъй много се слави тази страна. Климатът е добър, умерен и много здравословен. Овощия от всякакъв род и лозя там има в изобилие. Търговията в града е доста развита, защото на всяка страна се съглеждат като пиявици наредени пътища, по които сноват насам-натам пътници търговци, търговски кервани с разни стоки и изделия, които се работят в София и се разпространяват по всяка посока на Румелия и за по-нататък. Пътищата и друмовете са много големи. Полето и горите са пълни с изобилни треви и дървета, има големи балкански дървета за градежи. По Софийската котловина се забелязват много диви животни, като чакали, вълци, сърни и др. Така че София и Софийското поле представляват истинска райска ябълкова градина. При това вътре в София има и минерални горещи води, що служат за нуждите на населението, което е доста красиво, едро и стройно наглед, с весело настроение.”

Из “Удивителни събития” от Хюсеин:

“Едно от добрите приготовления: Един млад, но зрял и изкусен доганджия [сколар] от новите мюсюлмани дошъл при пловдивския управител, бореца за вярата, именуван Индже Балабан. Но един ден той по пътя на бягството се изгубил из средите на мюсюлманския народ. Той идва при управителя на София, служи му известно време и бидейки изкусен в ловното изкуство, става придружител на княза. Понеже князът бил също много пристрастен към лова, свързва известна дружба и му се доверява. Един ден князът и доганджията само двамата паднали по следите на някакъв дивеч и достигнали до едно място, гдето освен тях двамата нямало никакъв човек. Тогава доганджибашията, казвайки “От това по-хубав дивеч има ли”, внезапно обезоръжил княза, здраво вързал ръцете и краката му, заловен и завързан го качил на коня, си, веднага хванал гористия път и като вървял бързо, с божията милост здрав и читав пристигнал при ислямската войска в Пловдив. Преди това се говорело, че е станал вероотстъпник, но лицето му се очистило и по причина на тази заслуга останало му хубаво име и станал прославен и почитан сред ислямския народ, отличен и възвишен сред своите равни. След това, като взели със себе си споменатия княз, [войските] потеглили и се отправили към София. Когато жителите на крепостта видели своя главен началник заловен, поискали пощада от Гази Индже Балабан и му отворили вратите на крепостта. И понастоящем София, която е определена за седалище на румелийските бейлербееве, е едно средищно място – да го оживи всевишният бог...”

Из “Удивителни събития” от Хюсеин:

“Безчестният Шишман потънал в морето на колебанията. Виждайки, че от ръцете му се изплъзва повечето от царството му, той започнал чрез посредничеството на Али паша да моли за спасение и да иска прошка. Али паша взел ролята на посредник и довел Шишман в столицата на падишаха, като му обещал да бъде покровител на имота, честта и кръвта му. Срещу джизието за няколко минали и предстоящи години заедно с предопределения размер на подаръка и приношението той [Шишман] дал изобилни богатства и със сабя на уста и облечен в саван дошъл при султанската армия извънредно смутен от позора си. Тялото му се свлякло треперещо. Обаче великодушният султан отминал престъпленията на този нещастник и полека-лека с наставления и благоразположение дал да се успокои пълното му с ужас и страх сърце. Той благоволил да му остави областите на царството му, обаче му поискал крепостта Силистра. Онзи се съгласил да му я предаде и султанът дал нареждане на Али паша, казвайки му: “Да я вземеш във владение”, а също му заповядал “Там да се установиш”.”

Из “Похвално слово за Евтимий” от Григорий Цамблак:

“Варварският цар, възгордян от победите си и от завладяването на много народи, понеже беше слушал за Търново, за голямото му величие, за твърдостта на стените му, за красотата му и за самото му местоположение – извънредно труден за превземане, защото освен стени притежаваше достатъчно и естествени крепости, а освен това – големи богатства и многобройно население с велика слава както в църковните, така и в царските дела пожела доброненавистният да го разори. Затова, като вдигна всичките си източни войски, започвайки от персийските предели, от Ликаония и Асия, премина Хелеспонт и завари западните си войски, както беше заповядал; събрани всички заедно, те превъзхождаха не само войските на Дарий, царя на персите и мидийците, но и тези на Александър Македонски. С тях пристигна и ненадейно нападна града – не от една или две страни, но като го обгради целия отвсякъде с човешки тълпи. И на голямо пространство бяха свирепите. Разяреният варварин заплашваше, че с огън ще гори, обещаваше, че на късове ще сече и на друга мъчителна смърт ще предаде тези, които продължават да са непокорни. И най-после превзе града, но не със своята сила, а като замлъкна божието предопределение.”

Из “Похвално слово за Евтимий” от Григорий Цамблак:

“Военачалникът – турчин, който беше поставен от турския цар да управлява града – повика при себе си божиите хора, които превъзхождаха другите по име, по добродетел и по благородство, за да се посъветва за някои общополезни дела. И те вървяха, следвайки вестителите, в неведение, както овцете вървят след тези, които ще ги колят, и всички, носейки своята кръв, бързаха да се доверят на убийствените десници. Щом ги видя в ръцете си, кръвожадният звяр посред църква ги изкла и, по-точно казано, ги освети, без да се засрами от белите коси, без да пощади младостта, а в забава на ножа превърна гърлата им.”

Приписка от 1393 г.

“Писа се тази божествена книга триод в лето 1393 в дните, когато по попущение божие предадени бяхме заради греховете наши в ръцете на врагове беззаконни и мръсни, и на царя на неправдата, най-лукавия от всички на земята. И тогава беше запустение и скръб велика от безбожните измаилтяни, каквато не е бивала и няма да бъде.”

Из “Удивителни събития” от Хюсеин:

“Али паша повел [войската] да завладее и окупира подчинените на Шишман крепости на брега на Дунава. Шишман със семейството и с близките си затворил в Никополската крепост. Али паша обсадил тази крепост.
Шишман, като разбрал ясно, че крепостта ще бъде завладяна, излязъл със семейството и с близките си от крепостта и паднал в краката и ръцете на Али паша. Той поискал прошка за престъпленията си, като направил себе си равен със земята. Али паша взел владението на Никополската крепост и с челядта и подведомствените на Шишман дошъл в бивака на султанските войски при Тауслу. Като известил високославния султан за събитията и положението, той отново го помолил за милост и пощада. Макар Шишман да станал съвсем безчестен, все пак султанът, комуто великодушието било обичайно, отминал кръвта на безчестника и оказал благоволение към челядта и рода му. Обаче той определил и назначил из средата на правоверния народ управители на цялата област.”

Из съдебен протокол в кадийски регистър на град София от 1618 г.:

„За да се събере данъкът джизие (7) от населението на Софийския санджак за 1618-1619 г., са назначени [еничарите] Сохраб от 45 орта и Али от 42 орта за събирачи на данъка. Заповядва се на всички кадии при пристигането на казаните събирачи по най-висока заповед да доведат до знанието на немюсюлманското население следното нареждане: Щом дойде време за събиране на данъка джизие, от 3650 ханета да се съберат по двеста акчета от всяка хане за джизие и по 30 акчета от хане за бедел-и нузул (8), което прави по 230 акчета. Тези пари трябва да бъдат предадени на посочените по-горе двама събирачи. При събирането на джизие трябва да се обърне внимание на мъртвите или старите и трябва да се направи списък на техните синове и на всички онези, които не са записани от 10 години насам. Този списък трябва да бъде изпратен на съхранение във Височайшия ми двор. Някои раи са избягали по чифлиците и кошарите на спахии, чауши, еничари и др. и се укриват там, за да не плащат джизие. Ако има такива, данъкът трябва да бъде събран изцяло и имената на тези, които спъват [събирането], трябва да бъдат записани. Трябва да се внимава в тези случаи да не се притеснява населението и да не се взима повече джизие, отколкото определя законът. Написано на 20 рамазан 1027 г. [10 септември 1618 г.]

Из султанска заповед от 1621 г. за събиране на “кръвен данък”:

“Тъй като вземането на момчета за еничарство от раята [християнското население] в закриляните императорски земи [Османската империя] е стар закон още от древно време и понеже съгласно със следваната практика в миналото и досега е заповядано да се съберат момчета за еничари, то за избирането, събирането и изпращането в щастливата столица [Цариград] на годните момчета, достойни за еничарство, е назначен ветеранът и стар ага... С пристигането му строго да се предупредят всички поданици от областите, селата, паланките, селищата, градовете... че бащите следва да съберат всичките си деца, без да оставят нито едно, и да ги заведат при казания ага… Поменатият ага лично да ги прегледа и от бащите, които имат много синове, да избере по едно момче, годно и извънредно добро [хубаво], на възраст от петнадесет до двадесет години, да го вземе за еничарство, да го запише в списъка си и да го задържи... Годно момче, като се запише в списъка, да не се сменя вече; всяко взето момче да се записва в списъка със собственото му име, с името на баща му, на майка му, на селото му и на спахията му заедно с отличителни белези, качества и особености на момчето, каквито и да са.”

Из Закон за пазарния бач на град Шумен от втората половина на ХVІ в.:

“Ако на пазара на споменатата касаба Шумну [Шумен] дойдат зарзават и лук, от кола с четири колела се взимат 4 акчета бач [пазарна такса]. Ако дойдат с кола на пазара ориз, смокини, масло, мед, сурови продукти, кебе и желязо и се продадат, вземат се 4 акчета бач... За аба, донесена на ръка и продадена по една, по две, на [всеки] две [парчета] се взема по едно акче. За ямурлуци, докарани отвън на пазара и продадени, се взема пак същия бач. От кола дърва за огрев, докарани отвън на пазара за продан, се взема по едно дърво. От кола дъски и малки греди се взема бач по една дъска... Ако отвън дойде в града и на пазара сирене и се продаде, от всяка кола се взема бач по 8 акчета. Ако дойде кола с кисело мляко, взема се бач едно гърне кисело мляко. Ако дойде с нещо друго, а не с кола, не се взема бач. Ако дойдат с кошници яйца и мляко, не се взема бач... От агнета, които са за продан в кошарите близо до града, се взема на 4 агнета по едно акче бач...”

Из Законник на султан Селим І (1512-1520):

“Подплатата на ботушите да не бъде по-широка и [цената] да не надвишава единадесет на десет [акчета]. Да се проверят майсторите на ботуши! За пурпурните и червени ботуши от най-добро качество да се вземат до 30 [акчета], за тези от средно [качество] – до 20, за най-долнокачествените – до 18 [акчета]. Ако пантофите или други обувки се развалят, преди да са изтекли два дни, има виновник, да го накажат или да го порицаят; да се взема глоба по едно акче за два [удара] с тояга. Но ако се продъни гьонът или сахтиянът, вината е на кожарите.
Да бъдат проверени и подвързвачите, работата им, [извършена] с усърдие, да бъде добра! Да бъдат проконтролирани и продавачите на стари обувки. Гьонът и сахтиянът им за кърпене да бъде много добър! Да не бъде от коремна кожа и мешина! Шевът да бъде добър. Два... да бъдат точно за две акчета. Да не бъдат за повече. Какъвто и вид да е суровата кожа, да не я продават на друг извън кожарите. Ако [се продаде], да продадат на лица, които работят в града. Да не продават на чужденци, които щом купят, си отиват. Онези, които не се покоряват, да бъдат наказани! Козите кожи да бъдат червени и пурпурни: хубавите – по двадесет и две [акчета], средните – по осемнадесет, долнокачествените – по шестнадесет [акчета]. А козите кожи с други цветове да бъдат: доброкачествените – по 16 акчета, среднокачествените – по 14 акчета, и долнокачествените – по десет акчета. При препродажба да не се продава по-високо от дванадесет на десет акчета. Касапите да продават овчите кожи от първо качество по 2 и 1/2 акчета, тези от средно [качество] – по 2 акчета, и долнокачествените – по 1 и 1/2 акчета. Суровите волски кожи и телешките кожи да бъдат: доброкачествените – по 10 акчета, среднокачествените – по 10 акчета, и долнокачествените – по девет акчета. Дължината на черния конски чул да бъде 12 каръша, а ширината му – осем каръша; най-доброкачественият да бъде по 26 акчета. Кичето с дължина десет каръша да бъде с ширина седем и да струва 20 акчета. Най-доброкачествените, среднокачествените и долнокачествените черни конски торби да бъдат по три [акчета]. Да бъдат проверени и дръндарите. Да разчесват за едно акче 15 дирхема памук. Да бъдат проконтролирани и железарите. Произведенията им да не бъдат недоброкачествени. Да бъдат проверени и казанджиите. Казаните и дръжките на казаните да не бъдат от желязо, да бъдат от бакър. Калайджиите да калайдисват добре и да не допускат недоброкачествена и дефектна [работа]. Да не определят за калая, желязото и тям подобни материали по-висока цена от 11 на 10 акчета. Да продават върху 11 на 10 [акчета]. Да следят у дошлите отвън да няма повече подправено, в недостиг или развалено [нещо от стоките].
Да се проконтролират подковачите. При цена седемдесет акчета на сто подковани крака да подковават конете – за пет, катърите – за четири, и магаретата – за три акчета. Ако някой каже, че гвоздеите на добитъка са изпаднали, [вината] пада върху налбантите. Да бъдат наказани!
Да бъдат проверени и ножарите! Да не правят саби по европейски тип, като ги наричат дамаскини. Най-добрите ножници за мечове да бъдат по 60 акчета, средните – по 50, и най-долнокачествените – по 40.
Да бъдат проверени и златарите. Произведенията им да бъдат без примес. Техният дирхем да се купува по три акчета, мискалът злато да се купува по три акчета. А на мискал за тънки изделия да се вземат пет акчета. На дирхем за изливане и за украса на мечове и каквото и друго подобно да има, да се взема по 1 и 1/2 акче. Дирхемът позлатени изделия да се купува по три [акчета]. Да докарват [на пазара] пшеница, ечемик и каквито и да са зърнени храни; да не биват спъвани [в това].
Да бъдат проверени търговците на сено! Ечемикът им да бъде зрял. Да не си служат с по-малко по размер киле. [Ечемикът им] да не бъде със слама. В противен случай да бъдат наказани, да се събира глоба по едно акче за [всеки] удар с тояга. Килето да бъде подпечатано.
Да бъдат проверени сапунджиите и свещарите. [Работата им] да бъде много добра. Свещите им да не бъдат проядени и да не са от вмирисана лой, а да бъдат здрави и без примеси. Товарът на товарните животни трябва да обема съобразно с количеството, да не бъде повече. Подковите им да бъдат в пълна изправност! Самарите им да бъдат цели! Онези, които се противят [на това разпореждане], да бъдат наказани!
Да бъдат проверени бояджиите! Какъвто и цвят да боядисват, да бъде добре направено, да не бъде дефектно. Да не слагат платното на камък и да го удрят с прът и да не простират над пътя боядисаните тъкани.
Да бъдат проконтролирани баняджиите. Ваните и водите им да бъдат чисти и умерено [топли], а теляците им – умели и сръчни. Бръсначите им да бъдат остри. При бръснене на главата да бъдат сръчни и изправни, да не създават никому безпокойство. Кърпите да бъдат чисти. Кърпите, които се дават на неверници, да не се дават на мюсюлмани. На кърпите за неверници да има отделен знак. Онзи, който се противопоставя, да бъде наказан.
Да бъдат проверени и бръснарите. Да не бръснат главите на мюсюлманите със същия бръснач, е който бръснат главите на неверниците. Да не изтриват лицата на мюсюлманите със същите кърпи, с които изтриват лицата на неверниците. Бръсначите им да бъдат остри.
Да бъдат проконтролирани и лекарите. Да показват на лекарите домовете за луди. Нека направят преглед. Ако някои не се съгласят [на това], да попречат!
Да бъдат проверени и хирурзите! Да бъдат изправни в професията си.
Да бъдат проверени мелничарите. Да не хранят кокошки във водениците си, за да не нанасят щети на брашното и пшеницата на населението. Да не вземат повече, отколкото е обичайно! Да не мелят едро и да не подменят пшеницата с плява.”

Из “Регистър” на търговци на митническия пункт в гр. Сибиу във Влашко:

“Петър от Никопол
2 топа аба – 4,00 [флорини мито]
Тодор от София
100 либри памук – 20,00 [флорини мито]
Петър от София
37 либри памук – 7,40 [флорини мито]
............
Симо от Никопол
4 жълти кармазинени кожи – 4 [флорини мито]
13 овчи кожи – 2,60 [флорини мито]
2 топа аба – 4,00 [флорини мито]
............
Георги от Търново
1 топ богасия – 1,50 [флорини мито]
5 топа джобни кърпи – 4,00 [флорини мито]
7 престилки – 2,80 [флорини мито]
2 топа четириъгълно ленено платно – 3,00 [флорини мито]
3 кармазинени кожи – 3,00 [флорини мито]
1 чифт ботуши – 0,80 [флорини мито]”

Описание на Долянския панаир от османския пътешественик и писател Евлия Челеби:

“Веднъж в годината в сезона на черешите на това пространство се събират хиляди хора от Румелия, арабските страни, Персия, Индия, Самарканд, Балх, Бухара, Египед, Сирия, Ирак и от всички кътове на Европа, с една дума, всички търговци от седемте климата по суша и по море се стичат със своите различни и многобройни стоки на този панаир. Освен онези, които се настаняват на пазара, в чаршията, навън, в долините, се установяват много хиляди шатри, палатки, сергии, навеси и всякакви жалки колиби от платно, черги или просто килими, та става един пазар, като военен лагер... Цялата долина се изпълва от човешко море. Продават се много стотици хиляди товари стоки... През тези дни на този панаир от всички села, паланки и градове се стичат еснафлии, произвеждащи храни и напитки, хлебари, готвачи и пекари, правят с палатките си хиляди разновидни дюкяни, че става навалица... От хора не могат рамо с рамо да се разминат. Четиридесет нощи и четиридесет дена тук се правят оживени пазарлъци, докато се разпродадат всички стоки...
На това голямо сборище отделно става панаир на овце, като се продават стотици хиляди овце и кози. На територията на конския пазар се продават много хиляди коне и мулета. Понеже в Румелия няма камили, няма пазар за камили, но има пазар за биволи и волове.”

Из “Закон за войнуците” от средата на ХVI в.:

“Харачът, испенчето [на войнука] и десятъкът от това, което е посял и пожънал в бащината си, десятъкът върху пчелните кошери, данъкът върху свинете и ако има овце – данъкът до сто овце – са опростени...
Онези, на които се полага поред ежегодно да служат, да изпълняват службата си в императорския поход. Извън това забранено е санджак бейовете им и местните субашии да заставят споменатите [т.е. войнуците], определени за служба, да им доставят ечемик и да косят ливадите им, и да им служат. Но ако посочените войнуци не се явят в султански поход или се отлъчат от служба в императорската конюшня, след като бъдат наказани, да им се вземат по триста акчета за [личната] султанска каса.”