Българската хегемония в Югоизточна Европа по времето на цар Иван Асен II

1. Управлението на цар Борил (1207 - 1218)
А) Заемане на престола
Б) Военни неуспехи
- 1208г. - загуба от латинците
- 1213г. - подарява Белград и Браничево на Унгария; губи от Солунското кралство
- 1214г. - голяма коалиция срещу Сърбия
В) Големият събор против богомилите - 11 февруари 1211 година
Г) Край на управлението на Борил

2. Вътрешна политика на Иван Асен II

3. Външна политика на Иван Асен II - ключът към превъзходството
А) Военни успехи
- битката при Клокотница - 9 март 1230 година
- войната срещу Латинската империя от 1235 - 1236 година
- обратът от 1237 година
Б) Дипломатически успехи
- възстановяване на българската патриаршия - 1235 година
- сватбите на Иван Асен II

4. Икономически и културен възход: България - Велика сила

-------------------------------------------------------------------------------------------

Из “История” на Георги Акрополит:

“Планината Родопи, която се нарича и Ахридос, и нейните крепости, а също и Мелник владеел Слав, който бил роднина на цар Асен и бил почетен с деспотство от константинополския император Ерик [Анри], за чиято дъщеря, родена му от наложница, той се бил оженил. Този Слав – нека за кратко прекъснем течението на разказа, – като завладял силната и почти непревземаема за всички противници крепост Мелник, станал самодържец и не се покорявал на никой от околните владетели. Понякога бил съюзник на италийците [ломбардските рицари], свързвайки се с тях поради роднинство, понякога държал страната на българите поради родство, а понякога – на Теодор Комнин. И никога никому не бил нито подчинен, нито се свързвал истински във вярност и съгласие.

Из житието на сръбския архиепископ Сава:

“Споменатият този Стрезо [Стрез] след убийството на цар Калоян беше преследван като царев роднина от приелия царството цар Борил, за да бъде убит. Защото и той, Стрезо… беше се проявил много със смелостта си. Затова му завиждаха и за смърт търсеха душата му – бояха се да не би той, ако се възцари, да убие пък тях; и така, преследван от тях, той беше съвсем изгонен. И като нямаше къде да се установи, избяга при благочестивия велик жупан и самодържец Стефан. А преди това, когато готите [ломбардските рицари] бяха надвили и бяха намерили много гръцки градове, както казахме, празни и безпомощни, те ги завзеха и владееха; те бяха заели и околните на Солун селища, държаха и Охрид. Благочестивият Стефан [Неман] склони към този Стрезо като към свой сродник и брат. Някои загорски боляри, които владееха тогава града [Охрид?], и те му се подчиниха заедно с крепостите си. А най-напред [Стрезо] бе въведен от Стефан в крепостта, наречена Просек. Като му даде в помощ своята войска, а и сам му помогна, утвърди го за свой приятел и го удостои да го счита за брат, така че всеки [от двамата] да намира всякаква помощ от другия. Като се уговориха така, получи и други селища, а и с хора се умножи, защото загорските хора го знаеха и мнозина идваха при него. Искам да опиша тук неговото безумие, макар че ще удължим разказа. Прочее, като забогатя много и можеше да се каже за него, че като паток е затлъстял и изпълнен с безумие, [Стрезо], възгордян, забрави бога, защото се прояви като убиец, свиреп и неукротим в немилостта си и много нечестив. Като установи дома си на скалата в гореспоменатия Просек – а тази скала беше много висока, около 200 разтега и повече и непосредствено под нея тече голяма река, наречена Вардар, на тази скала прочее [той] си направи дървена площадка, която превърна в свой театър. И когато окаяният се веселеше, седеше, пиейки на това смъртно съдилище, като играеше и се веселеше. А за него веселие беше човешката смърт: за малка вина осъждаше на смърт сгрешилия и заповядваше да го хвърлят от височината на тази площадка през онази страшна скала.
А когато хвърлеха някого, развеселяваше се и му подвикваше: “Внимавай да не си намокриш кожуха” – защото хвърленият не можеше да падне на друго място освен право в самата река. Близките [на осъдения], ако имаше близки, или богобоязнени хора [после] обикаляха реката, като търсеха дали няма някъде да го изхвърли водата, та като го приберат, да бъде погребан по човешки; а ако се задържеше някъде в дълбочината, ставаше храна на рибите. И така, както казахме, веселие за него беше човешката смърт. Такива [неща] правеше този човек в своята крепост.”

Из хрониката на Анри дьо Валансиен:

“Нашите хора дойдоха в Крюсмонт [Кричим] и завзеха града и Крепостта. Слав, един високопоставен човек, който воюваше срещу Борил, макар че беше негов пръв [едноутробен] братовчед, защото този Борил казваше, че земята, която държи Слав, трябва да бъде негова, а Слав казваше, че не; и затова те воюваха помежду си тъй, че Слав често го нападаше и го омаломощаваше много откъм хора, приятели и крепости. Този Слав, понеже искаше да има на своя страна силите и помощта на император Хенрих, изпрати предложение да сключат мир...
След всичко това този Слав дойде при императора и го намери седнал в палатката си, заобиколен от своите най-големи барони. Слав влезе в палатката пред всичките барони, които бяха там; падна пред краката на императора, целуна ги и след това [му целуна] и ръката... Мирът бе сключен и потвърден. Там Слав стана човек [васал] на императора и се закле да му бъде верен и лоялен занапред като на свой законен господар.
Тогава маршалът [Жофруа дьо Велардуен] насаме му каза да поиска от императора една от неговите дъщери. Слав коленичи отново пред императора и му каза: “Господарю, казаха ми, че вие имате дъщеря, моля ви, ако желаете, да ми я дадете за жена. Аз съм човек, богат със съкровища от злато и сребро, и в моята страна ме считат благородник. И тъй аз ви моля, ако обичате, да ми я дадете...”
И всичките първенци, които бяха там, го посъветваха да му я даде, за да му служи на драго сърце и с удоволствие. Императорът каза: “Сеньори, щом вие ме съветвате, аз я давам.” После той се усмихна, повика Слав и му каза: “Слав, аз ви давам дъщеря си, стига бог да ви позволи да й се радвате. Аз ви давам с [нея] и цялото завоевание, което ние направихме тук, при условие, че вие ще бъдете мой човек и ще ми служите. И освен това аз ви давам [обещавам] голяма [обединена] Влахия, на която ще ви направя господар, ако е угодно богу и [ако съм] жив.”

Из “История” на Георги Акрополит:

“Първият цар на българите Асен имал двама синове – Иван и Александър. През времето, когато Борил управлявал като цар българите, Асеновият син Иван избягал и отишъл в страната на русите. Там той останал достатъчно време и след като събрал около себе си някои от сбирщината руси, поискал обратно бащиното си наследство. Той воювал с Борил, победил го и станал владетел на немалка земя. А Борил влязъл в Търново и затворен вътре, бил обсаждан в продължение на седем месеца]. Неговите хора, след като паднали духом, минали на страната на Иван Асен. При бягането си Борил бил пленен и ослепен от Иван и така Иван станал владетел на цялата българска земя.

Из писмото на крал Андрей II до папа Хонорий III от началото на 1219 г.:

“Прочее от стремеж да постигнем това намерение [завръщане в Унгария от кръстоносния поход], та да си доставим за пътуването си с божия помощ сигурен пропуск, ние обявихме брака на нашата дъщеря Ана с Асен, царя на България... Молим прочее да утвърдите обявените брачни връзки... между Асен, царя на България, и нашата дъщеря, чрез които божият промисъл се грижи за най-големия интерес на светата земя, за което свидетелстват писмата на който и да било от тях. И изпращаме на ваша светлост писмо от този именно владетел, което, след като получите и разгледате, ни върнете, оповестявайки с ваша була [за решението си].”

Из “История” на Георги Акрополит:

“И тъй, след като Теодор Комнин се издигнал с успехите си и станал съсед на българите, той сключил договор с царя на българите Иван Асен, за когото вече казахме в разказа, че царувал след Борил над българската земя, и се сродил с него, като взел за своя брат Мануил дъщеря му Мария, която той имал от наложница. А Теодор Ангел, понеже бил дързък и се държал своеволно не само в царските, но просто във всички държавни работи, постоянно престъпвайки клетвите и нарушавайки споразуменията със съседите, скъсал договорите с Иван Асен и тръгнал срещу българите, като събрал голяма войска, съставена от ромеи и италийци. Той минал край Адрианопол и вървял край горното течение на Еврос, търсейки да завърже сражение с българите. А всъщност търсел собствената си гибел. Защото той смятал, че българите ще се уплашат и не ще издържат изобщо дори първото нападение на войската му. Но българите не мислели така. Иван Асен, уповавайки се повече на нарушението на клетвите и договорите от страна на Теодор Ангел, отколкото на войските си, взел малка помощ от скитите, която не наброявала [дори] хиляди, и се понесъл смело в сражението, като закачил на знамето, както казват някои, писмената клетва на Теодор. Войските се сблъскали някъде около едно място край Еврос, което наричат Клокотница. И за да ви изложа накратко всичко, Теодор бил решително победен от българите и скитите. Бил пленен от враговете той и мнозина от роднините му, от висшите длъжностни лица и знатните и всичките им вещи станали плячка на българите. Иван Асен се отнесъл към плененото множество човеколюбиво, освободил повечето от войниците, а най-вече по-простите и сбирщината и ги отпратил по селата и градовете им. С това той проявявал може би човеколюбие, а може би търсел да извлече и полза. Защото искал да бъде техен господар, като премахне ромейската власт. В това той успял, защото, когато после потеглил срещу тях, всички му се подчинявали без кръвопролития и под негова власт паднал Адрианопол, скоро след това Димотика, после целият Волерон, Серес, Пелагония и Прилеп и земите около тях. Той опустошил и Велика Влахия, завладял и Албанон и плячкосвал чак до Илирик. След като изпълнил голяма част от плана си и уредил своите работи, както желаел, той се върнал в своите земи. Оставил някои от крепостите под властта на ромеите, но повечето подчинил и поставил в тях войници, стратези и събирачи на държавните данъци. Всички му се възхищавали и го облажавали, защото не употребявал оръжие срещу своите и не се опетнявал с убийства на ромеи, както българите преди него. Затова той бил обичан не само от българите, но и от ромеите и от другите народи.”

Търновски надпис на цар Иван Асен II:

“В лято 6738 [1230], индикт 3, аз, Иван Асен, в Христа бога верен цар и самодържец на българите, син на стария цар Асен, издигнах из основа и с живопис украсих докрай пречестната тази църква в името на светите 40 мъченици, с помощта на които в дванадесетата година от царуването си, в която година се изписваше този храм, излязох на война в Романия и разбих гръцката войска, а самия цар кир Тодор Комнин взех в плен с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин и до Драч превзех, гръцка още и арбанашка и сръбска; а пък градовете, които се намират около Цариград, и самия този град владееха фръзите [латинските рицари], но и те се покоряваха под ръката [скиптъра] на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха дните си [съществуваха], тъй като бог така заповяда, понеже без него нито дело, нито слово не се извършва. Нему слава вовеки, амин.

Из житието на св. Петка (Параскева) от патриарх Евтимий:

“В това време благочестивият български цар Иван Асен, син на стария цар Асен, тържествено и явно подкрепяше яко благочестието. Той никак не се изплаши от техните лаяния. Нещо повече, като намери сгодно време, той смело скочи срещу владичеството на нечестивите [римляни] и покори цялата Македонска област, още и Сер заедно с цялата Атонска, или по-добре да се нарече Света планина; освен това [той завладя] и славния Солун с цяла Тесалия, също и Тривалия, а също и Далмация, която се нарича и Албанска държава, дори чак до Драч. В тези земи той тържествено и благочестиво постави митрополити и епископи, както с открито лице свидетелствуват неговите царски хрисовули в славната Светогорска лавра и в Протата. Ала той не се задоволи само с това, а здраво и мъжествено покори и завладя всичко дори до царстващия град, па опустоши и покори и самия царстващ град, а франките, които управляваха там, постави под властта си.”

Дубровнишка грамота на Иван-Асен II:

“Моето царство дава тази повеля на дубровнишката страна, на обичните и всеверни гости на царството ми да ходят по цялата страна на царството ми с каквато и да било стока, да внасят или изнасят или каквато и да е стока да пренасят и до която и да е земя или област да дойдат: до Бдин ли, или Браничево и Белград дойдат, или ходят до Търново и цялото Загоре, или достигнат до Преслав и Карвунската област, или до Крънската област, или Боруйската, или в Одрин и в Димотика, или в Скопската област, или в Прилепската, или в Деволската област, или в Арбанската земя [Албания], или отиват в Солун – навсякъде да си купуват и продават свободно, без всякаква щета, да нямат запрещение по всички области на царството ми и купуват и продават без грижа като всеверни и обични гости на царството ми. Който ли пък им напакости в каквото и да било на клисурите, на тържищата или гдето да бъде против закона за търговията, то да се знае, че той е противник на царството ми и милост не ще има, но голям гняв ще изтърпи от царството ми.”

Из “История” на Георги Акрополит:

“Той [император Йоан Дука Ватаци] имаше син от императрица Ирина, който получил и името на дядо си, императора Теодор Ласкарис. Тогава той навършваше единадесет години. И Асен имаше от съпругата си унгарка малка дъщеря. Името й беше Елена. И тя беше на девет години. И тъй императорът изпрати при българския владетел Асен пратеничество и предложи годеж между децата, сродство между двамата и [съюз за] взаимно подпомагане и подкрепа. Асен прие пратеничеството и договорите се сключиха, като при това се положиха клетви.
След като, както казахме по-рано, двамата царе, т. е. император Йоан Дука и българският владетел Иван Асен, сключиха договорите за съюза, императорът дойде първо в Лампсак и премина със своите войски в Калиопол. Той нападна крепостта, като постави стенобойни машини, и за кратко време я завладя, изтръгвайки я от ръцете на венецианците. След това и Асен с жена си, унгарката Мария, и дъщеря си Елена дойде в Калиопол и там се срещна с императора. И двамата извършиха необходимото по отношение на приятелството. Иван Асен не премина през Хелеспонт [Дарданелите], но остана в пределите на Калиопол. Император Йона премина със съпругата му и дъщеря му в Лампсак, където бе императрица Ирина. Там стана бракосъчетанието на децата, като религиозния обред извърши патриарх Герман. Тогава бе решено с императорско и съборно постановление и търновският архиерей, който беше подчинен на константинополския, да бъде почетен като самостоятелен и бе постановено да се нарича патриарх, тъй като властниците се отблагодаряваха на българския владетел Асен заради родството и приятелството [с него].
След като бе направено всичко, което се отнася до това, императрица Ирина взе сина си и невестата и живееше в източните земи. Също така и съпругата на Асен се завърна в своите земи. А императорът Йоан и Асен взеха със себе си войски и извършиха нападение по западните земи, които бяха под игото на латиняните. Те събраха голяма плячка и – да се изразя с пословицата, направиха цялата земя на скитска пустиня. А крепостите и земята те разделиха помежду си според клетвеното споразумение. Калиопол остана под властта на императора, тъй като бе превзет от него преди срещата с Асен. Също така Мадит и целият така наричан Херсонес. Императорът взе и крепостта Кисос [Кешан, Турция] и постави границите чак до реката, която по-голяма част от народа нарича Марица. Той завоюва и планината Ганос и в нея построи малка крепост... А Асен взе под своя власт земите, които се намират на север и над тези, които споменахме. Те и двамата достигнаха до самите стени на Константинопол, а крал Йоан [де Бриен] стоеше над тях и ги гледаше отгоре. Те внушиха голям ужас на латиняните и ги поставиха в критично положение. След като измина есента и наближи зимата, император Йоан и Асен се уговориха помежду си и българският владетел отиде в своята земя, а императорът се прехвърли на изток.”

Из “История” на Георги Акрополит:

“Тъй като син му [на Йоан Дука Ватаци] Теодор беше дете – той навършваше, както казахме, 11 години, когато беше сключил брак с княгиня Елена, – бракът оставаше формален. Те бяха отведени и възпитавани от императрица Ирина, понеже тя беше с добър характер и беше склонна към всичко добро. И тъй положението на латиняните беше много тежко и със сродяването на двамата самодръжци тяхната гордост бе много унизена. Крал Йоан [де Бриен], след като живя още малко, умря и остави като наследство властта в Константинопол на зет си Балдуин, а Асен, като се разкая, както стана явно, за договорите с император Йоан, търсеше начин да освободи дъщеря си от брака с император Теодор и да я омъжи за друг. Защото като владетел на народ, някога подчинен на ромеите, той се боеше много от благоприятния обрат за тях. И тъй Асен търсеше, както изглеждаше, благовиден повод, макар това да не остана скрито от онези, които познаваха положението. Той изпрати пратеници при императора и императрицата, които да съобщят, че понеже били близо до Адрианопол, той и съпругата му искали да видят малката си дъщеря и да я прегърнат родителски. Те щели да изпълнят обичая и веднага щели да я върнат при свекъра и при съпруга. Император Йоан и императрица Ирина, макар че разбираха добре постъпката и съзнаваха ясно хитростта, все пак пратиха при Асен дъщеря му. Те си казаха, че ако той задържи дъщеря си и я откъсне от законния й съпруг, има бог, който вижда всичко и налага наказания на тези, които престъпват клетвите и нарушават договорите, сключени пред бога. И тъй българинът взе дъщеря си и замина, като върна назад всички, които я придружаваха. Той преминал Хемус и се отправил към Търново, а дъщеря му плакала и тъгувала за свекървата си – императрица Ирина – и скърбяла много за раздялата със съпруга [си]. Тогава, разправят, Асен я взел да седне отпред на седлото му, ударил я с ръката [си] по главата и я заплашил страшно, че ще я убие, ако не понесе мълчаливо това, което той е решил за нея.”

Из “История” на Георги Акрополит:

“След като това стана така и латинският народ, който винаги хранеше омраза срещу нас и беше още по-лошо настроен поради извършеното наскоро нападение срещу тях от страна на император Йоан и на Асен, а и поради отнемането на земите и градовете им, търсеше случай да ни нападне, като намираше тогава за възможно, както мислеше, да поправи поражението си. И най-напред привлякоха Асен и сключиха с него мир. После заедно с него чрез малки дарове, но с големи обещания привлякоха на своя страна и направиха съучастници в делата си и скитите варвари, скитници и пришълци. И след като събраха толкова голяма помощ от скити и българи, италийците настъпиха едновременно срещу император Йоан. Но тъй като близо до тях се намираше крепостта Цурул [Чорлу, Турция], те започнаха войната против нея при участието лично на Асен и толкова хиляди скитски и български войски и с италийски машини...
И тъй, когато крепостта Цурул се обсаждаше, Асен получил внезапно известие, че умряла неговата жена – унгарката. Едновременно умряло и детенцето му, и търновският архиепископ. И тъй, като сметнал, че това е божие наказание, той унищожил с огън стенобойните машини и бързо отишъл в Търново. Италийците останаха сами и понеже не бяха достатъчно силни, за да обсаждат крепостта, и те изоставиха войната против ромеите и се оттеглиха в Константинопол...
И тъй Асен, след като му се случили гореспоменатите нещастия, мислейки напълно благочестиво, че това е станало, понеже е нарушил клетвените споразумения, които сключи с император Йоан, и понеже разделил дъщеря си от; съпруга й Теодор, разкаял се за това и изпрати пратеници при императора и обвинявайки се за твърде лошата постъпка, искаше да възстанови договорите и молеше прошка за извършеното. А император Йоан и императрица Ирина, понеже бяха склонни повече към благочестие и набожност, приеха и пратеничеството и без да влизат в дълги преговори, възобновиха клетвите и извикаха отново снахата Елена. И тъй тя бе изпратена при свекъра и съпруга си и отново между българи и ромеи [настъпи] мир.”

Из “История” на Георги Акрополит:

“И тъй, след като загуби съпругата си, за която споменах вече в разказа, че е от Унгария, Иван Асен се ожени за дъщерята на Теодор Ангел Ирина, красива и стройна, като пренебрегна родството си с чичо й, който беше женен за дъщеря му, родена от наложница. Теодор имаше двама синове – Йоан и Димитър, и две дъщери – Ана и споменатата Ирина, от която Асен имаше три деца – Михаил, Теодора и Мария. Поради това и Теодор Ангел бе освободен от тъмница и със съгласието на зет си Асен пожела да стане господар на Солун и на цялата земя, която владееше по-рано. Той взе малко хора от Асен и като не можа открито да потегли срещу брат си Мануил, подготви тайно влизането си в Солун...
Но той не пожела да се провъзгласи за император поради повредените си очи, а направи император сина си Йоан, като му обу червени обуща и нареди да се подписва със също такива букви. Самият той се занимаваше с държавните работи и ръководеше делата на сина си. След като лиши от власт брат си Мануил, той го качи на една триера и го заточи в Аталия, а съпругата му изпрати при баща й Асен. Асен пък бе по-благосклонен към тъста си Теодор, отколкото към зетя си Мануил, защото премного обичаше жена си Ирина – не по-малко, отколкото Антоний Клеопатра.”