1. Управлението на цар Петър (927 - 969)
2. Наследниците на Петър - Борис II (969/970 - 971) и Роман (976/977 - 997)
3. Богомилството
4. цар Самуил (997 - 1014) - битката за България
5. Наследниците на цар Самуил - Гаврил Радомир (1014 - 1015), Иван Владислав (1015 - 1018), Пресиян II (1018)
---------------------------------------------------------------------------
2. Наследниците на Петър - Борис II (969/970 - 971) и Роман (976/977 - 997)
3. Богомилството
4. цар Самуил (997 - 1014) - битката за България
5. Наследниците на цар Самуил - Гаврил Радомир (1014 - 1015), Иван Владислав (1015 - 1018), Пресиян II (1018)
---------------------------------------------------------------------------
Из “Хронография” на Продължителя на Теофан:
“На осми октомври отишъл патриарх Стефан заедно с протовестиария Теофан с Мария, дъщерята на император Христофор, и целият сенат в храма на Пресвета Богородица при Извора. Той благословил Петър и Мария, поставил на главите им брачните венци, като кумували протовестиарият Теофан и Георги Сурсувул. Сложена била бляскава и пищна трапеза и всички сватбени обичаи били изящно изпълнени. След това протовестиарият Теофан се завърнал в столицата заедно с Мария, дъщерята на императора. На третия ден от сватбата император Роман устроил бляскаво угощение на скелето при Изворите, като го украсил с копринени тъкани. При самото скеле стоял императорският дромон, в който пиршествал Роман заедно с българина Петър, със зетя си Константин и сина си Христофор. Българите доста настоявали най-напред да бъде приветствуван Христофор, а после Константин. Император Роман отстъпил на това тяхно настояване и станало така, както те искали. След като било извършено всичко, свързано със сватбата, Мария трябвало вече да замине заедно с мъжа си Петър за България. Нейните родители заедно с протовестиария Теофан я изпратили до Евдомон. Когато трябвало да потегли, те прегърнали дъщеря си и пролели много сълзи, както впрочем подобава при раздяла с възлюблено чедо, целунали своя зет и като я предали в неговите ръце, завърнали се в дворците. Предадена в български ръце, Мария заминала за България едновременно радостна и скръбна — скърбяла, че се разделя от преобични родители, царски дворци и от общение със сродници, а се радвала, понеже се свързала с мъж цар и била провъзгласена господарка на българите. Тя прочее заминала, като отнасяла разновидни богатства и огромна покъщнина.
При това обещал да му даде от царската хазна големи и неизброими съкровища. Като чул тези думи, Светослав (така го наричали таврите [русите]) не бил в състояние да удържи порива си. Обзет от надежди за богатство, той мечтаел да завладее страната на мизите При това като човек пламенен и смел, силен и решителен той привлякъл цялата младеж на таврите за този поход. И тъй той събрал войска от шестдесет хиляди храбри войници, без наемниците, и тръгнал срещу мизите заедно с патриций Калокир, с когото се сближили чрез приятелство като с роден брат. Щом преплувал Истър и вече се готвел да слезе на брега, мизите разбрали какво става, събрали войска от около тридесет хиляди души и се опълчили срещу него. Обаче таврите стремително се спуснали от лодките и с издадени напред щитове и с извадени мечове започнали от всички страни да избиват мизите. А мизите, като не могли да понесат дори и първия напор, се обърнали в бягство и безславно се затворили в Доростол (яка мизийска [българска] крепост). Казват, че в това (време вождът на мизите Петър, боголюбив и досточтим мъж, опечален от неочакваното бягство, получил апоплектичен удар и като преживял още малко време след това, напуснал този свят. Но това нещо се случило в Мизия по-късно.”
Външно еретиците са като овце: кротки, смирени и мълчаливи. Наглед лицата им са бледи от лицемерния пост. Дума не продумват, не се смеят с глас, не любопитствуват и се пазят от чужд поглед. Външно правят всичко, за да не ги отличават от правоверните християни, а вътрешно са вълци и хищници, както рече господ.
Като виждат тяхното тъй голямо и тъй особено смирение и като мислят, че те са правоверни и способни да напътствуват към спасение, хората се приближават към тях и ги запитват за спасението на душата. А те подобно на вълк, който иска да вземе агне, първо се преструват, че въздишат, и смирено отговарят, а когато проповядват, представят се, като че са на небето. Където пък видят човек, който е прост и неучен, там сеят плевелите на учението си, като хулят наредбите, предадени на светите църкви, за което ще говоря по-нататък…
Но що говорят еретиците? – Ние се молим на бога повече от вас, бдим и се молим и не живеем в леност като вас…
Но към кои прочее да ги причислим? Кому да ги уподобим? По-лоши са от глухите и слепи идоли. Идолите, понеже са от дърво и камък, нито виждат, нито чуват. Еретиците пък, понеже имат човешки мисли, доброволно се вкамениха и не познаха истинското учение. Но към бесовете ли да ги причисля? Те са по-лоши и от тях. Бесовете се боят от Христовия кръст, а еретиците секат кръстовете и си правят от тях оръдия. Бесовете се боят от образа на Господа, нарисуван на дъска; еретиците не се кланят на иконите и ги наричат идоли. Бесовете се боят от мощите на Божиите праведници и не смеят да се доближат до ковчезите, в които лежи безценното съкровище, дадено на християните да се избавят от всякаква беда. Еретиците пък се гаврят с тях и се надсмиват над нас, когато ни виждат да им се кланяме и да просим от тях помощ. Те забравиха думите на Господа: “Тези, които вярват в мене, ще вършат делата, които аз върша, и дори по-големи от тях ще вършат.” И като не искат да отдадат слава на светците, те хулят и Божиите чудеса, що извършват мощите им със силата на Светия дух. Те казват: чудесата не се извършват по воля божия; тях върши дяволът, за да мами хората.”
Ромеите се нахвърлили и приближили стълбите към стените. А един храбър младеж, чиято брада едва била обраснала със златист мъх, по произход от източните области, на име Теодосий Месоникт, изтеглил с едната си ръка меча, а с лявата издигнал щита пад главата си, за да не бъде ударен от скитите отгоре, и се покатерил по стълбата. Като стигнал близо до един от зъберите, той се прицелил в един скит, който се подавал от крепостната стена и го отблъсквал с копието си. [Месоникт] ударил скита по врата. Отсечената му глава се търкулнала заедно с шлема на земята вън от стените. При този необикновен подвиг ромеите надали викове и мнозина, като последвали смелостта на първия, който се изкачил, изтичали нагоре по стълбите. А Месоникт, след като се качил на стената и овладял зъбера, нанасял удари наоколо си върху повечето от русите, които се отбранявали, и ги събарял от стените. Мнозина бърже се изкачили от всички страни на стените и с все сила посичали неприятелите. Скитите напускали зъберите и позорно се наблъскали в царския дворец, ограден с яка стена, където се намирало и съкровището на мизите… Войската на ромеите, която настъпвала вън от стените и разбила куките и лостовете на вратите, навлязла в града, като извършвала неописуеми кланета и избиване на скити. Казват, че тогава бил пленен и Борис, царят на мизите, който имал червеникава брада, заедно е жена си и с двете си деца и бил заведен при императора. Той го приел с почести, като го нарекъл “владетел на българите” и казал, че е дошъл да отмъсти за злините, които мизите [българите] са претърпели от скитите [русите].
Щом навлезли в града, ромеите тръгнали из тесните улици, избивали неприятелите и разграбвали вещите им. Тогава нападнали и царския дворец, гдето било нахълтало ядрото на руската войска. Но отвътре скитите силно се съпротивявали, като избивали тези, които се промъквали през вратичката, и погубили около сто и петдесет храбри войници. Като се научил за това нещастие, императорът бързо пристигнал на коня си и насърчавал своя отряд да се впусне с всички сили в боя. Но той не могъл да им помогне в нищо (защото тавроскитите пресрещали тези, които влизали през тясната вратичка, и съсичали без мъка по-голямата част от тях). И тъй императорът прекратил безсмисленото нападение на ромеите и заповядал да хвърлят навсякъде през крепостните стени огън в двореца. Когато избухнал силен ножар, който веднага превръщал в пепел всичко наоколо, русите, на брой над седем хиляди, излезли от сградите, събрали се на открито пред вратата на двореца и се приготвили да се бранят срещу нападателите. Императорът изпратил срещу тях магистър Варда Склир с храбър отряд. Склир ги заобиколил със своя отряд от храбри войници и почнал сражението. В станалото сражение русите се биели упорито и не обръщали гръб на враговете, обаче ромеите благодарение на своята храброст и военна опитност избили всички. В тази битка паднали извънредно много мизи [българи]. Те се биели заедно със скитите, изпълнени с гняв към ромеите, които били станали причина за нашествието на скитите в земята им. Свенкел се спасил с бягство заедно с малцина други и отишъл при Светослав. Той загинал но-късно, както след малко ще съобщя. И така Преслав, превзет за два дни, паднал под властта на ромеите.”
Веднага след смъртта на император Йоан българите въстанали и били определени да ги управляват четирима братя: Давид, Мойсей, Арон и Самуил, синове на един от велемощните комити [наречен Никола, а майка им била Рипсимия] у българите и затова били наричани и комитопули. От роднините на Петър едни били измрели, а синовете му Борис и Роман били отведени в столицата, както разказахме по-горе, и останали там. Борис бил почетен от Йоан с [титла] магистър, а Роман бил скопен от бившия паракимомен Йосиф. И тъй след смъртта на император Йоан [и въстанието на Склир, когато император Василий, техният роднина, излязъл в тракийските земи] те избягали оттам и бързали да стигнат в България. Но като минавали през някакъв гъсталак, Борис бил ударен със стрела от един българин, който го помислил за ромей, защото бил облечен в ромейски дрехи, и загинал. А Роман се спасил [във Видин] и по-късно пак се върнал в столицата, както ще разкажем на съответното място.
От четиримата братя Давид бил веднага убит между Кастория, Преспа и така наречените Красиви дъбове от някакви си скитници власи. Мойсей пък, като обсаждал Серес, бил ударен от един камък, хвърлен от стената, и умрял [понеже конят му бил паднал, той бил съсечен от едного от хората на дука Мелисин]. А Арон бил убит от брат си Самуил на 14 юли [юни] в местността Разметаница заедно с целия си род, защото бил привърженик, както казват, на ромеите или защото се стремял да завземе за себе си властта. Само синът му Владислав Иван бил спасен от Самуиловия син Радомир Роман [Гаврил]. Така Самуил станал самовластен господар на цяла България. Той бил войнствен човек, който никога не знаел покой, и докато ромейските войски били заети в боевете срещу Склир, той безнаказано нахлувал във всички западни области не само в Тракия, в Македония и земите около Солун, но и в Тесалия, Елада и Пелопонес. Той завзел много крепости, най-главната от които била Лариса, чиито жители преселил с целите им семейства във вътрешността на България, и като ги зачислил в списъците на своите войници, използвал ги като съюзници срещу ромеите. Пренесъл и мощите на св. Ахил, който бил епископ на Лариса по времето на Константин Велики и който участвал в първия събор с Ригин Скопелски и Диодор Тракски, и ги положил в Преспа, където се намирали неговите дворци.”
На другия ден войската преминаваше през една гориста и пълна с пропасти долина. Едва я беше преминала, достигна до стръмни и трудно проходими места, гдето мизите [българите] нападнаха ромеите и като унищожиха много голям брой войници, взеха царската палатка със съкровището и разграбиха целия обоз на войската. Там бях и аз, разказвачът на това бедствие, който имах нещастието да придружавам императора в службата си на дякон. Тогава малко остана “да се подхлъзнат стъпките ми” и да стана жертва на скитския меч, ако божието провидение не беше ме избавило от опасността, като ми внуши да препусна коня си бързо и да премина стръмните склонове, преди да бъдат завзети от неприятеля, и набързо да стигна върха на планината. Оцелялата войска едва се измъкна от преследването на мизите в непроходимите планини и като загуби почти цялата си конница и обоза, който караше със себе си, се върна в ромейските предели.”
Той опожарил градовете Декатар [дн. Котор] и Лаузиум [дн. Дубровник], опустошил също и селата и цялата област наоколо, и то така, че страната изглеждала като обезлюдена. Нанасяйки такива опустошения, царят пребродил както приморските, така и планинските области чак до Зара. След това през Босна и Рашка той се завърнал в страната си.”
Из “Хронография” на Продължителя на Теофан:
“Срещу Петър Българина се вдигнал брат му Иван заедно с други боляри на Симеон. След като били заловени, Иван бил подложен на бой и затворен в тъмница, а другите били подложени на необикновени наказания. Петър известил това на император Роман и императорът изпратил монаха Йоан, който някога бил ректор, под предлог да извърши размяна на задържаните пленници, а в действителност да вземе Иван и да го отведе в Цариград. Това и станало. Той се качил на кораб заедно с Иван от Месемврия и пристигнал в столицата. Не след много, когато Иван захвърлил монашеското одеяние и поискал да се ожени, императорът му дал дом, множество имоти и жена, която произхождала от собственото му родно място – Армениакон, устроил бляскава сватба в дома на кесаря, при което кумували император Христофор и бившият ректор Йоан.”Из “Хронография” на Продължителя на Теофан:
“Обаче и монахът Михаил, брат на Петър, обзет от стремеж да завземе властта в България, повдигнал от своя страна бунт в една българска крепост. Към него се присъединили отделилите се от Петър скити [българи]. След като Михаил починал, те нахлули в ромейските земи, преминали от Македония през Струма в Гърция и Никопол и там опустошили всичко.”Из “За темите” на Константин Багрeнородни:
“След седем години Чеслав с други четирима души избягал от българите и от Преслав отишъл в Сърбия. В страната той намерил само петдесет мъже, които нямали ни жени, ни деца и изкарвали прехраната си с лов. Като завладял с тях страната, той изпратил вест на ромейския император и поискал от него съдействие и помощ, като обещавал да му служи и да се подчини на неговите наредби като предишните князе. Оттогава ромейският император не престанал да го облагодетелства, та сърбите, които Симеон бил прокудил и които живеели в Хърватия, в България и в останалите страни, като се научили за това, се събрали при него. И в столицата дошли някои бегълци от България. Императорът на ромеите ги снабдил с дрехи, обсипал ги с щедрости и ги изпратил при Чеслав. Така чрез богатите дарения на императора на ромеите той устроил и заселил страната и, както по-рано, е робски подчинен на ромейския император. Като устроил страната със съдействието на императора и с многобройните му благодеяния, той бил утвърден за княз в нея.”Из “История” на Лъв Дякон:
“Докато императорът се занимавал с тези работи В Сирия и във Византион, патриций Калокир, изпратен при тавроскитите [русите] по царска воля, пристигнал в Скития [Киевска Русия]. Той се сприятелил с предводителя на таврите, подкупил го с подаръци, очаровал го с примамливи обещания (цялото скитско племе е извънредно алчно и податливо на обещания за подаръци и подкупи) и го склонил да потегли с голяма войска срещу мизите [българите]. Калокир му предложил, като победи мизите, да завоюва страната им и да я притежава като свое собствено владение, но [Светослав] да му помогне срещу ромеите, за да получи (върховната власт в ромейската държава.При това обещал да му даде от царската хазна големи и неизброими съкровища. Като чул тези думи, Светослав (така го наричали таврите [русите]) не бил в състояние да удържи порива си. Обзет от надежди за богатство, той мечтаел да завладее страната на мизите При това като човек пламенен и смел, силен и решителен той привлякъл цялата младеж на таврите за този поход. И тъй той събрал войска от шестдесет хиляди храбри войници, без наемниците, и тръгнал срещу мизите заедно с патриций Калокир, с когото се сближили чрез приятелство като с роден брат. Щом преплувал Истър и вече се готвел да слезе на брега, мизите разбрали какво става, събрали войска от около тридесет хиляди души и се опълчили срещу него. Обаче таврите стремително се спуснали от лодките и с издадени напред щитове и с извадени мечове започнали от всички страни да избиват мизите. А мизите, като не могли да понесат дори и първия напор, се обърнали в бягство и безславно се затворили в Доростол (яка мизийска [българска] крепост). Казват, че в това (време вождът на мизите Петър, боголюбив и досточтим мъж, опечален от неочакваното бягство, получил апоплектичен удар и като преживял още малко време след това, напуснал този свят. Но това нещо се случило в Мизия по-късно.”
Из Беседа против богомилите от Презвитер Козма:
“Случи се, че в годините на православния цар Петър в българската земя се появи поп, по име Богомил – по-вярно е да се нарече Богунемил. Той пръв почна да проповядва ерес по българската земя. Лъжеучението му ще изложим по-нататък...Външно еретиците са като овце: кротки, смирени и мълчаливи. Наглед лицата им са бледи от лицемерния пост. Дума не продумват, не се смеят с глас, не любопитствуват и се пазят от чужд поглед. Външно правят всичко, за да не ги отличават от правоверните християни, а вътрешно са вълци и хищници, както рече господ.
Като виждат тяхното тъй голямо и тъй особено смирение и като мислят, че те са правоверни и способни да напътствуват към спасение, хората се приближават към тях и ги запитват за спасението на душата. А те подобно на вълк, който иска да вземе агне, първо се преструват, че въздишат, и смирено отговарят, а когато проповядват, представят се, като че са на небето. Където пък видят човек, който е прост и неучен, там сеят плевелите на учението си, като хулят наредбите, предадени на светите църкви, за което ще говоря по-нататък…
Но що говорят еретиците? – Ние се молим на бога повече от вас, бдим и се молим и не живеем в леност като вас…
Но към кои прочее да ги причислим? Кому да ги уподобим? По-лоши са от глухите и слепи идоли. Идолите, понеже са от дърво и камък, нито виждат, нито чуват. Еретиците пък, понеже имат човешки мисли, доброволно се вкамениха и не познаха истинското учение. Но към бесовете ли да ги причисля? Те са по-лоши и от тях. Бесовете се боят от Христовия кръст, а еретиците секат кръстовете и си правят от тях оръдия. Бесовете се боят от образа на Господа, нарисуван на дъска; еретиците не се кланят на иконите и ги наричат идоли. Бесовете се боят от мощите на Божиите праведници и не смеят да се доближат до ковчезите, в които лежи безценното съкровище, дадено на християните да се избавят от всякаква беда. Еретиците пък се гаврят с тях и се надсмиват над нас, когато ни виждат да им се кланяме и да просим от тях помощ. Те забравиха думите на Господа: “Тези, които вярват в мене, ще вършат делата, които аз върша, и дори по-големи от тях ще вършат.” И като не искат да отдадат слава на светците, те хулят и Божиите чудеса, що извършват мощите им със силата на Светия дух. Те казват: чудесата не се извършват по воля божия; тях върши дяволът, за да мами хората.”
Из “История” на Лъв Дякон:
“Императорът [Йоан Цимисхий], облечен във великолепни доспехи, с много дълго копие на рамото си, яхнал едър и буен кон, тръгнал напред, предшестван от отряда на така наречените безсмъртни, облечени в хубави ризници. Следвали го петнадесет хиляди ,най-храбри пехотинци и тринадесет хиляди конници. Останалата войска заедно с обоза, със стенобойните и различни други машини вървяла бавно отзад начело с проедъра Василий, комуто императорът поверил да се грижи за тях. Когато против очакването на всички войската преминала опасните и стръмни места, императорът прекратил трудния поход и настанил за почивка конницата и пехотата си на един безопасен хълм, заграден от двете страни с река, която предлагала изобилна вода. Сутринта на другия ден той вдигнал лагера, построил войската в колони и като заповядал тръбите непрестанно да свирят за настъпление, да удрят кимвалите и да бият барабаните, потеглил за Преслав. Тогава се вдигнал неописуем шум. Околните планини ечали от биенето на барабаните, оръжията звънтели, конете цвилели, а войниците, както обикновено, се поощрявали един друг с викове за сражение. Смут, страх и ужас обзели поразените от изненада тавроскити [руси], когато забелязали изкусното настъпление на войската към тях. Но въпреки това бързо грабнали оръжието, нарамили щитовете си (щитовете им са яки и за по-голяма безопасност са направени дълги чак до краката) и наредени в стегнат строй, излезли срещу ромеите в равното поле пред града. Те ревели като диви зверове и надавали необикновени и странни викове. Ромеите влезли в сражение с тях, биели се храбро и извършвали големи военни подвизи, обаче никоя страна нямала надмощие в битката. Тогава императорът заповядал на безсмъртните да нападнат стремително лявото крило на скитите. С издадени напред копия и като пришпорили силно конете си, те се спуснали срещу неприятелите. Скитите като пехотинци не са свикнали да се бият на коне, тъй като не са се и упражнявали в това. Те не могли да устоят срещу копията на ромеите, а побягнали и се заключили в стените на града. Ромеите ги преследвали и безмилостно ги избивали. Казват, че при това нападение били избити осем хиляди и петстотин скити. Оцелелите, след като се заключили в града, се биели храбро горе от крепостните стени…Ромеите се нахвърлили и приближили стълбите към стените. А един храбър младеж, чиято брада едва била обраснала със златист мъх, по произход от източните области, на име Теодосий Месоникт, изтеглил с едната си ръка меча, а с лявата издигнал щита пад главата си, за да не бъде ударен от скитите отгоре, и се покатерил по стълбата. Като стигнал близо до един от зъберите, той се прицелил в един скит, който се подавал от крепостната стена и го отблъсквал с копието си. [Месоникт] ударил скита по врата. Отсечената му глава се търкулнала заедно с шлема на земята вън от стените. При този необикновен подвиг ромеите надали викове и мнозина, като последвали смелостта на първия, който се изкачил, изтичали нагоре по стълбите. А Месоникт, след като се качил на стената и овладял зъбера, нанасял удари наоколо си върху повечето от русите, които се отбранявали, и ги събарял от стените. Мнозина бърже се изкачили от всички страни на стените и с все сила посичали неприятелите. Скитите напускали зъберите и позорно се наблъскали в царския дворец, ограден с яка стена, където се намирало и съкровището на мизите… Войската на ромеите, която настъпвала вън от стените и разбила куките и лостовете на вратите, навлязла в града, като извършвала неописуеми кланета и избиване на скити. Казват, че тогава бил пленен и Борис, царят на мизите, който имал червеникава брада, заедно е жена си и с двете си деца и бил заведен при императора. Той го приел с почести, като го нарекъл “владетел на българите” и казал, че е дошъл да отмъсти за злините, които мизите [българите] са претърпели от скитите [русите].
Щом навлезли в града, ромеите тръгнали из тесните улици, избивали неприятелите и разграбвали вещите им. Тогава нападнали и царския дворец, гдето било нахълтало ядрото на руската войска. Но отвътре скитите силно се съпротивявали, като избивали тези, които се промъквали през вратичката, и погубили около сто и петдесет храбри войници. Като се научил за това нещастие, императорът бързо пристигнал на коня си и насърчавал своя отряд да се впусне с всички сили в боя. Но той не могъл да им помогне в нищо (защото тавроскитите пресрещали тези, които влизали през тясната вратичка, и съсичали без мъка по-голямата част от тях). И тъй императорът прекратил безсмисленото нападение на ромеите и заповядал да хвърлят навсякъде през крепостните стени огън в двореца. Когато избухнал силен ножар, който веднага превръщал в пепел всичко наоколо, русите, на брой над седем хиляди, излезли от сградите, събрали се на открито пред вратата на двореца и се приготвили да се бранят срещу нападателите. Императорът изпратил срещу тях магистър Варда Склир с храбър отряд. Склир ги заобиколил със своя отряд от храбри войници и почнал сражението. В станалото сражение русите се биели упорито и не обръщали гръб на враговете, обаче ромеите благодарение на своята храброст и военна опитност избили всички. В тази битка паднали извънредно много мизи [българи]. Те се биели заедно със скитите, изпълнени с гняв към ромеите, които били станали причина за нашествието на скитите в земята им. Свенкел се спасил с бягство заедно с малцина други и отишъл при Светослав. Той загинал но-късно, както след малко ще съобщя. И така Преслав, превзет за два дни, паднал под властта на ромеите.”
Из “История” на Лъв Дякон:
“Като повел тържествено шествие посред града, украсен навред с пурпурни килими и окичен като брачна стая с лаврови клонки и златовезани постилки, той влязъл в големия храм на божията мъдрост “Св. София”, произнесъл благодарствена молитва и посветил на бога като пръв дар от плячката великолепната корона на мизите. След това отишъл в двореца си, като водил със себе си Борис, цар на мизите [българите], и му заповядал да свали знаковете на царската власт. Те били следните: тиара [корона], обвита в пурпур и извезана със злато и бисери, багреница и червени обувки. Самия него пък удостоил със сан магистър.”Из “История” на Скилица – Кедрин:
“Петър, царят на българите, възобновил мира веднага след смъртта на жена си и сключил договор с императорите, като дал за заложници и собствените си синове Борис и Роман. Не след дълго той починал. След това синовете му били пратени в България, за да заемат бащиното си царство и да възпрат напредването на комитопулите. Защото Давид, Мойсей, Арон и Самуил, синове на един от велемощните комити в България, замисляли въстание и внасяли смут в българската държава. Така станали тези събития.Веднага след смъртта на император Йоан българите въстанали и били определени да ги управляват четирима братя: Давид, Мойсей, Арон и Самуил, синове на един от велемощните комити [наречен Никола, а майка им била Рипсимия] у българите и затова били наричани и комитопули. От роднините на Петър едни били измрели, а синовете му Борис и Роман били отведени в столицата, както разказахме по-горе, и останали там. Борис бил почетен от Йоан с [титла] магистър, а Роман бил скопен от бившия паракимомен Йосиф. И тъй след смъртта на император Йоан [и въстанието на Склир, когато император Василий, техният роднина, излязъл в тракийските земи] те избягали оттам и бързали да стигнат в България. Но като минавали през някакъв гъсталак, Борис бил ударен със стрела от един българин, който го помислил за ромей, защото бил облечен в ромейски дрехи, и загинал. А Роман се спасил [във Видин] и по-късно пак се върнал в столицата, както ще разкажем на съответното място.
От четиримата братя Давид бил веднага убит между Кастория, Преспа и така наречените Красиви дъбове от някакви си скитници власи. Мойсей пък, като обсаждал Серес, бил ударен от един камък, хвърлен от стената, и умрял [понеже конят му бил паднал, той бил съсечен от едного от хората на дука Мелисин]. А Арон бил убит от брат си Самуил на 14 юли [юни] в местността Разметаница заедно с целия си род, защото бил привърженик, както казват, на ромеите или защото се стремял да завземе за себе си властта. Само синът му Владислав Иван бил спасен от Самуиловия син Радомир Роман [Гаврил]. Така Самуил станал самовластен господар на цяла България. Той бил войнствен човек, който никога не знаел покой, и докато ромейските войски били заети в боевете срещу Склир, той безнаказано нахлувал във всички западни области не само в Тракия, в Македония и земите около Солун, но и в Тесалия, Елада и Пелопонес. Той завзел много крепости, най-главната от които била Лариса, чиито жители преселил с целите им семейства във вътрешността на България, и като ги зачислил в списъците на своите войници, използвал ги като съюзници срещу ромеите. Пренесъл и мощите на св. Ахил, който бил епископ на Лариса по времето на Константин Велики и който участвал в първия събор с Ригин Скопелски и Диодор Тракски, и ги положил в Преспа, където се намирали неговите дворци.”
Из “История” на Лъв Дякон:
“След това, когато шайката съзаклятници на Варда Склир беше напълно разпръсната, император Василий тръгна в поход срещу мизите, [българите] като събра войските си, защото тяхната дързост и жестокост, дишаща убийство, заплашваше ромейската държава. Те безпощадно ограбваха македонската земя и избиваха всички поголовно. Затова, движен по-скоро от буен гняв, отколкото от благоразумие, той бързаше да ги смаже с едно нападение. Обаче по злата воля на съдбата той се излъга в своите надежди. След като премина тесните и стръмни пътеки, императорът стигна до Сердика, която скитите обикновено наричат Тралица [Триадица]. Там построи военен лагер и обгради града. Държа го обсаден в продължение на двадесет дни, но нищо не можа да направи, понеже войската се беше отдала на леност и безделие поради неспособността на военачалниците. Най-напред, когато войниците бяха излезли за сено и фураж от стана, мизите [българите] ги нападнаха из засада, извършиха голяма сеч и отвлякоха много впрегатни животни и коне. След това стенобойните и другите машини не свършиха никаква работа поради неопитността на онези, които ги бяха доближили до стените, и неприятелите ги изгориха. Същевременно войската страдаше от недостиг на храни, тъй като донесените припаси бяха изразходвани поради неумерената и прекалена употреба. Ето защо императорът се приготви за път и тръгна с войската за Константинопол. След като пътува цял ден, той се разположи на лагер в едно гористо място и даде почивка на войниците...На другия ден войската преминаваше през една гориста и пълна с пропасти долина. Едва я беше преминала, достигна до стръмни и трудно проходими места, гдето мизите [българите] нападнаха ромеите и като унищожиха много голям брой войници, взеха царската палатка със съкровището и разграбиха целия обоз на войската. Там бях и аз, разказвачът на това бедствие, който имах нещастието да придружавам императора в службата си на дякон. Тогава малко остана “да се подхлъзнат стъпките ми” и да стана жертва на скитския меч, ако божието провидение не беше ме избавило от опасността, като ми внуши да препусна коня си бързо и да премина стръмните склонове, преди да бъдат завзети от неприятеля, и набързо да стигна върха на планината. Оцелялата войска едва се измъкна от преследването на мизите в непроходимите планини и като загуби почти цялата си конница и обоза, който караше със себе си, се върна в ромейските предели.”
Из “История” на Скилица – Кедрин:
“Когато стигнал в Солун, той научил, че Самуил се бил възгордял от убийството на дука Григорий Таронит и от залавянето на сина му и затова бил преминал Тесалийските теснини и река Пиней и бил навлязъл в Тесалия, Беотия, Атака и Пелопонес през Коринтския провлак, опустошавайки и плячкосвайки всички тези места. Тогава и Уран се вдигнал с войската си и като преминал през подножието на Олимп, стигнал до Лариса, където оставил обоза си и само с леко въоръжената си войска прекосил с ускорен ход Тесалия, преминал Фарсалската равнина и река Апидан и разположил стана си на брега на река Сперхей. Самуил пък лагерувал на отсрещния бряг. Но понеже паднали поройни дъждове, реката придошла и се разляла, та не се очаквало никакво сражение в този момент. Обаче магистърът, като огледал горния и долния край на реката, намерил едно място, през което смятал, че може да се премине. През нощта, като вдигнал войската си, той преминал реката и нападнал спящите безгрижно Самуилови войници. Много голям брой от тях били избити, без никой и да помисли за защита. Ранени били и самият Самуил и синът му Роман, като получили тежки рани, и щели да бъдат пленени, ако не се били смесили с умрелите и лежели като мъртви. А когато настъпила нощ, тайно избягали към Етолийските планини и оттам през върховете на тия планини преминали Пинд и се спасили в България. А магистърът, като освободил пленените ромеи и съблякъл падналите българи, ограбил неприятелския лагер и с много богата плячка се завърнал в Солун с войската си.”Из “Дуклянски летопис”:
“Царят [Самуил] веднага го изпратил на заточение в пределите на Охрид – в местността, която се нарича Преспа и гдето се намирал дворецът на същия цар. След това царят събрал войска и дълго време воювал срещу Дулциний, но по никакъв начин не могъл да го превземе. Разгневен, той се оттеглил оттам и започнал да разрушава, да опожарява и оплячкосва цяла Далмация.Той опожарил градовете Декатар [дн. Котор] и Лаузиум [дн. Дубровник], опустошил също и селата и цялата област наоколо, и то така, че страната изглеждала като обезлюдена. Нанасяйки такива опустошения, царят пребродил както приморските, така и планинските области чак до Зара. След това през Босна и Рашка той се завърнал в страната си.”
Из “Дуклянски летопис”:
“Между това Владимир, окован във вериги, денем и нощем се отдавал на пост и молитви... И тъй един ден дъщерята на цар Самуил на име Косара, подбудена и вдъхновена от Свети дух, отишла при баща си и изявила желание да слезе със своите слугини и да умие главите и нозете на окованите във вериги затворници. [По-нататък се разказва за възникналата любов между двамата и тяхната женитба]. И тъй, след като отпразнувал сватбата на дъщеря си по царския обичай, царят поставил Владимир за княз и му предал земята и царството на дедите му, както и цялата Дирахийска земя. След това царят проводил да кажат на Драгомир, чичото на княз Владимир, да дойде да получи своята област Требине, да събере народа и да засели страната. И това било изпълнено.”Из “История” на Скилица – Кедрин:
“Самуил пък, като се спасил в страната си, освободил от тъмница Ашот, Таронитовия син, и го оженил за дъщеря си [Мирослава], защото тя била влюбена в него и заплашвала, че ще се самоубие, ако по закон не бъде свързана с него. Като направили сватбата, Самуил го изпратил с нея в Дирахиум [Драч], за да отбранява областта. Ашот отишъл там и като се споразумял с жена си и я предумал, избягал с нея в ромейските триери, които плавали наоколо, за да охраняват това място.”Из “История” на Скилица – Кедрин:
“В 6508 [=1000] г., индикт 13, императорът изпратил силна войска срещу българските крепости оттатък Хемус под предводителството на патриций Теодоракан и на протоспатарий Никифор Ксифий. Ромейската войска превзела Големия и Малкия Преслав, както и Плиска, и се върнала невредима и победоносна.”Из “История” на Скилица – Кедрин:
“На следната година императорът пак потеглил срещу българите през Солун. Към него се присъединил управителят на Верея Добромир [женен за племенница на Самуил], който предал на императора града и получил титла антипат. [И понеже защитникът на Колидрос Димитрий Тихонас не предавал града, а искал да му се разреши да излезе заедно с войската си, императорът се отдръпнал и му позволил да отиде при Самуил.] Но защитникът на Сервия Николай, когото поради ниския му ръст наричали с умалителното име Николица, му оказал смела съпротива и безгрижно издържал наложената му обсада. Обаче императорът се заел упорито да превземе крепостта и успял, а пленил дори и самия Николина. Той изселил оттам българите и оставил ромеи на гарнизон. Като свършил всичко това, той се върнал в столицата и отвел със себе си и Николица, когото почел със званието патриций. Но непостоянният Николица избягал оттам и като се върнал тайно при Самуил, започнал да обсажда заедно с него Сервия. Обаче императорът бързо дошъл и освободил града от обсадата, а Николица избягал със Самуил.”Из “История” на Скилица – Кедрин:
“На следната [1002] година, индикт 15, императорът се отправил на поход срещу Видин и го превзел със сила след цели осем месеца обсада. Докато той бил зает с обсадата, Самуил с бърз ход нападнал ненадейно Адрианопол на самия празник Успение на Пресветата Богородица. Той завладял с внезапно нападение и панаира, който ставал ежегодно при стечение на много народ, и като събрал много плячка, върнал се в страната си.”Из “История” на Скилица – Кедрин:
“А императорът, след като укрепил много добре Видин, върнал се в столицата без загуби, като опустошил и разрушил всички български крепости по пътя си. Но когато наближил град Скопие, намерил отвъд реката Аксиос – която сега се нарича Вардар – Самуил да станува безгрижно. Тъй като се уповавал на пълноводието на реката, която по това време не можела да се преброди, той небрежно бил разположил лагера си. Но един войник намерил брод и превел през него императора. Поразен от внезапното му появяване, Самуил ударил на безредно бягство, а шатрата му и целият лагер били взети.”Из “История” на Скилица – Кедрин:
“Като преминал оттам, императорът потеглил към Перник, чийто защитник бил Кракра, мъж отличен във военното дело. Той престоял там немалко време и в обсадата изгубил немалък брой войска. Но като разбрал, че крепостта не се поддавала на обсада и че Кракра не отстъпвал нито на ласкателства, нито на други обещания и предложения, върнал се във Филипопол [Пловдив]. Оттам тръгнал обратно за Цариград.”Из “История” на Скилица – Кедрин:
“Императорът не преставал всяка година да навлиза в България и да опустошава и разорява всичко по пътя си. Самуил не можел да се противопостави на открито поле, нито да излезе на явно сражение срещу императора, а търпял отвсякъде поражения и започвал да губи силата си. Затова той решил да прегради с ровове и огради пътя на императора към България. И понеже знаел, че императорът обикновено навлиза през така наречената Кимва Лонг и Клидион [дн. с. Ключ], той решил да укрепи тази теснина и да прегради достъпа на императора. И тъй той издигнал много широка стена, поставил на нея сигурни постове и зачакал императора. Когато той дошъл и се опитал да навлезе, защитниците оказали смела съпротива: стреляли от височината на стените и така ранявали и избивали напиращите [неприятели]. Императорът бил вече изгубил надежда за преминаване, когато Никифор Ксифий, назначен от него по това време за стратег на Филипопол, го склонил да остане там и непрекъснато да продължава пристъпите срещу преградата, а самият той казал, че ще отиде да потърси дали някъде не може да направи нещо изгодно и спасително. И тъй като взел своите войници, върнал се и заобиколил намиращата се на юг от Клидион твърде висока планина, наречена Балатиста [Беласица], и като минал през стръмни и недостъпни места, на 29 юни, индикт 12 [1014 г.], внезапно с викове и шум се показал от височината в гърба на българите. Уплашени от внезапното му появяване, те ударили на бяг. А и императорът разрушил изоставената стена и започнал да ги преследва. Мнозина паднали убити, а още по-голям брой – пленени. Самуил едва можал да се спаси от гибел с помощта на сина си, който смело отблъсвал нападащите. Той го качил на кон и го отвел в крепостта, наречена Прилеп. А императорът ослепил пленените българи — около 15 000 както казват, и като заповядал всеки сто ослепени да бъдат водени от едноок, изпратил ги при Самуил. А той, като ги видял да идват в редици с еднакъв брой хора, не можал да издържи това страдание храбро и спокойно, а му призляло, причерняло и той паднал на земята. Присъстващите, които се мъчели да възвърнат дишането му с вода и благовония, успели малко да го свестят. А той, като дошъл на себе си, поискал да пие студена вода, но когато взел и пил, получил сърдечен удар и след два дни умрял [на 6 октомври].Из “История” на Скилица – Кедрин:
“Там [в Солун] Роман [Радомир] Гаврил му пратил чрез един безрък ромей обещание за покорство и подчинение. Но императорът се отнесъл подозрително към писмото и изпратил в областта на Мъглен войска начело с Никифор Ксифий и Константин Диоген, който станал стратег на Солун след Вотаниат. След като опустошили цялата тази земя и обсадили града, пристигнал и императорът. Той отбил реката, която течела покрай града, и като подкопал основите на стените, хвърлил в изкопите дървета и други лесно запалителни вещества и ги подпалил. Когато горивното вещество изгоряло, стената рухнала. Като видели това, обсадените обърнали на плач и молба и се предали заедно с крепостта. И тъй заловени били Дометиан кавхан, велможа и съветник на Гаврил, управителят на Мъглен Илица и много други велможи, както и доста голям брой войници. И тъй императорът изпратил в Аспракания годните да носят оръжие, а останалия нестроеви народ наредил да бъде разграбен и да се изгори крепостта. Паднала и една друга крепост Енотия, съседна на Мъглен.”Из “История” на Скилица – Кедрин:
“Властта над българите поел синът му Гаврил, наричан и Роман, който надминавал баща си по мощ и сила, но далеч му отстъпвал по мъдрост и разум. Той бил син на Самуил [от Агата, дъщерята на Йоан Хрисилий, началник на Драч] от една лариска пленница. Започнал да управлява на 15 септември [октомври], индикт 13. Но не изпълнил и една година и бил убит, когато отивал на лов, от Ароновия син Иван Владислав, когото той самият бил спасил от смърт, когато щял да загине. Радомир пък, който бил женен за дъщерята на унгарския крал, я намразил по неизвестни причини и я прогонил, когато била вече бременна от него. А той взел Ирина, красивата пленница от Лариса.”Из “История” на Скилица – Кедрин:
“Към императора се присъединил и Кавхан, братът на Дометиан [Теодор кавхан, братът на Дометиан и Мелитон], който бил пленен в Мъглен. Императорът го приел и го имал на почит. Той бил обещал на императора да убие Владислав и отишъл в България заедно с Ивановия служител, който бил подкупен с подаръци и щял да извърши убийството, но бил убит от него в Ступиан, където живеел. Това място по-рано е наричано Девол. Там именно било извършено убийството на Теодор. А след като разбрал, че Иван написал писмото с хитрост и коварство и че мислел обратното на това, което обещава, той се върнал пак в България и като опустошил местността около Острово, Соск, както и Пелагонийското [Битолското] поле, ослепил всичките заловени българи. И тъй той стигнал до град Охрид, където се издигали дворците на царете на България. Като завзел града и наредил всичко добре, той решил да продължи напред и да стигне до Дирахиум [Драч], защото тамошните работи се нуждаели от присъствието му.”Битолски надпис на цар Иван Владислав:
“През годината 6523 [= 1015-1016] от сътворението на света обнови се тази крепост, зидана и правена от Йоан, самодържец български, с помощта и с молитвите на Пресветата владичица наша Богородица и чрез застъпничеството на дванадесетте и на върховните апостоли. Тази крепост бе направена за убежище и за спасение и за живота на българите. Започната беше крепостта Битоля през месец октомври в 20 ден, а се завърши в месец... в края. Този самодържец беше българин по род, внук на Никола и на Рипсимия благоверните, син на Арон, който е брат на Самуил, царя самодържавен, и който двамата разбиха в Щипон [Ихтиман] гръцката войска на цар Василий, където бе взето злато... а този в... цар разбит биде от цар Василий в годината 6522 [= 1014] от сътворението на света в Ключ и почина в края на лятото.”Из “История” на Скилица – Кедрин:
“Охрид бил главен град на цяла България, там се издигали и дворците на царете на България и се съхранявали богатствата им. Като отворил [съкровищниците], императорът намерил много пари, корони с бисери, златоткани дрехи и 100 кентинария сечени пари от злато; всичко това той изразходвал за заплата на войската си. И тъй, като поставил за управител на града патриций Евстатий Дафномил и му дал сигурна стража, той се върнал в лагера си. [Там] приел доведената при него жена на Иван Владислав с тримата й синове и шест дъщери. Тя водела със себе си и един незаконен син на Самуил и две дъщери и пет синове на Самуиловия син Радомир, единият [първият] от които бил осакатен от Иван, като му били извадени очите, когато този убил Самуиловия син Радомир с жена му и зет му Владимир. Мария имала още трима синове от Иван, но те били успели да избягат в планината Томор [в Албания]…”
0 коментара :
Публикуване на коментар